Стържещ звук някъде отгоре подсказа, че шиповете от тавана са се срещнали с пода. „Светлинката“ прощално примигна, за миг грейна с предишната сила и угасна. Великолепно! Мястото, където попаднах, беше толкова тясно, че трябваше да покажа чудеса на ловкост, само за да се добера до чантата на пояса. С два пръста измъкнах от вътрешния джоб нов фенер, замижах, запалих го и като изчаках няколко секунди, започнах да оглеждам своето неволно убежище.
Оказа се мизерна квадратна кутийка, от която тръгваше идеално кръгъл каменен тунел, в който аз едва-едва можех да вляза. Усуках се максимално и погледнах нагоре. Квадратният люк, през който се озовах тук, беше запушен от тавана с хищно зъбещите ми се шипове.
Та-ка-а-а! Вел-ликолепно! Пътят назад е блокиран, освен ако таванът не благоволи да се издигне и да застане на своето законно и подходящо за природата му място. Погледнах го с надежда, но той дори не помръдна. Ясно. Какво остава? Правилно! Каменният тунел.
Сгънах се още по-силно, на практика легнах, и осветих в прохода. Видимостта беше не повече от пет ярда, а нататък — абсолютен мрак. Е, какво? Разбира се, можеше просто да си умра като плъх, хванат в капан, но на мен много-много не ми се искаше да се отправям толкова рано в светлината. Така че ще трябва да пълзя в тесния проход и да се надявам, че няма да се стесни до широчината на иглено ухо. Свалих арбалета и чантата с магическите играчки, после втората чанта, платнената, където държах топлия пуловер и която бях приготвил за Рога на дъгата. Освободих ремъка, който придържаше ножа на крака ми. Поставих върху платнената чанта всички неща и я пъхнах в тръбата. Ще я бутам пред себе си, че ако, да не дава Сагот, се заклещя заради арбалета по средата на пътя, като нищо ще си умра от глад. Поставих „светлинката“ отгоре на цялата купчина, за да ми осветява пътя напред.
После легнах по корем и запълзях, бутайки багажа пред себе си. Трябваше да се извивам като змия и да работя с лакти и колене, за да се придвижвам с възможно най-голяма скорост. „Светлинката“ ми светеше право в очите и се наложи да я намаля до най-ниската възможна степен. Пълзях, извивах се и се промъквах, жулейки колене и лакти. В тунела дори глава не можех да вдигна — таванът беше плътно над мен.
Не искам да мисля колко ярда пропълзях така. Парлива пот се стичаше в очите, багажът, който бутах пред себе си, ставаше все по-тежък. Безброй пъти проклинах мрака и своята глупост, която ме накара да вляза в каменния капан. Трябваше просто да си седя и да чакам таванът да се вдигне, а не да си пъхам главата в устата на смъртта! Камъкът ме смазваше от всички страни, предизвиквайки пристъпи на страх, които заплашваха да ме потопят в бездната на паниката. Имах усещането, че въздухът се сгъстява и става толкова твърд, колкото и заобикалящият ме камък, и става много, много трудно да се диша. В такива моменти трябваше да спирам, да затварям очи и да броя наум, докато кръвта престане да блъска в ушите. След около седемдесет ярда, когато стана вече абсолютно непоносимо, а стените се свиха до такава степен, че трябваше да се извивам между тях като някакъв тирбушон, отпред се мярна едва забележима приглушена светлина. С още по-голяма жар и усърдие започнах да се придвижвам напред, към неочаквания дар на боговете — светлината. Последните шест ярда се оказаха особено трудни и ми струваха огромни усилия. Едва не си счупих ноктите, докато забивах пръсти в скалата, за да се пропълзя още малко. Дори не искам да мисля за това кой и защо е прахосал ценното си време, за да издълбае този ужасен проход в земното тяло.
Накрая стигнах до разклонение. Точно пред мен имаше неравно отверстие, водещо към мястото, откъдето идваше светлината, докато самият тунел завиваше наляво и продължаваше още по-надълбоко, като стените му се свиваха и ставаше толкова тесен, че дори не всяка хлебарка щеше да се провре, какво да кажа за мен?
От дупката, водеща към залата, до пода имаше не повече от два ярда. Първо надолу полетяха всичките ми вещи, а после и самият аз. Трябваше доста пъргаво да се извъртя, за да се приземя на крака, а не на глава, но аз успешно се справих с тази малка задачка и се озовах в ярко осветено помещение.
Нямах време да се оглеждам — бързах да събера търкалящите се по пода вещи. Чантата през рамо, другата на пояса, ножът — на бедрото, по-здраво да стегна ремъците, арбалета — на гърба. Май това беше всичко. Сега вече можех и да се огледам наоколо, все пак за първи път на това ниво попадах на ярко (именно ярко) осветена зала. Доста нелепа за елфи и орки архитектура — някак излишно праволинейна, груба и неизпипана. На всяка от стените имаше голяма каменна глава на полуптица-полумечка. Муцуните на това скулптурно творчество както винаги бяха недружелюбни, очите им ярко горяха в светлината на магическите светилници. Самите светилници доста наподобяваха моите „светлинки“, но значително по-големи.