— Халас, имаш още часове да будуваш тази нощ — припомни Змиорката на гнома. — Така че не лягай, така или иначе няма да се наспиш.
— А, не позна! Първата стража е твоя и на Фенерджията, ние с Делер сме чак през втората половина на нощта, така че ще успея.
Халас легна на хълбок и веднага, без да обръща внимание на другите, захърка.
— Е, ще чуем ли песента? — полюбопитства Мумр, на когото Миралисса тъкмо свали шевовете от челото.
Благодарение шаманството на елфийката вместо груб и грозен, минаващият през челото на Фенерджията белег беше розов и едва забележим.
— Ще я чуете, нали обещах — отговори Еграсса. — Просто за тази песен е нужна музика.
— Какъв е проблемът? Аз нали имам свирка! — Фенерджията бръкна в раницата за инструмента си.
— Боя се, че за тази песен е нужна по-нежна музика — отхвърли предложението му елфът. — А и твоята свирка е много шумна. Момент.
Еграсса пъргаво се изправи, пристъпи към своята раница и извади от нея дървена плочка, не по-голяма от длан. На нея бяха опънати тънки и едва забележими в мрака сребристи струни.
— Какво е това? — полюбопитства Делер.
— Г’дал — отвърна на въпроса на джуджето Миралисса. — Еграсса обича да свири на него през свободното си време.
Еграсса обича да свири? Което не знаех, не знаех! Най-малкото не бях забелязал тази странност на елфа по време на нашето пътуване.
Грубите пръсти на тъмния изненадващо ловко пробягаха по тънките струни и странният инструмент издаде тих напевен звук. Еграсса продължи да гали струните и мелодията заля заспалата поляна.
— Имайте предвид, че по принцип тази легенда трябва да се пее на оркски. Така че сега няма да е толкова красива — предупреди Еграсса и запя:
Златните стрели елфите почитат,
Орките бронза признават,
Гора Златна и Черна гора,
Студена е песента на клоните.
Елфите с краля начело дошли,
Орките ги водел Аргад,
И един срещу друг, очи в очи,
Ръката с краля стоят.
„Това е нашата гора — казал кралят. —
Върнете се, приятели,
Кожата на орките няма да остане цяла,
Ако в кожата стрела стърчи!“
„Думите няма да ти заместят бойците —
Отвърнал му Ръката: —
Моите са две хиляди, а твоите —
Двеста нямат дори!
Твърдостта на остриетата решава съдбата,
Бронзът ще господства тук!
Ще вземем плячка, ще вземем гората,
Златото е мек метал!“
Елдониесса, елфийският крал,
Дълго и странно мълчал,
После усмихнал се кралят на врага
И показал своя колчан.
„А къде са стрелите — попитал Аргад. —
Нима се предаваш?“
Засмял се кралят: — „Мечтай си, Ръка!
Но жалко за мечтите ти!
Чуваш ли, Аргад, роговете?
Прах ботушите вдигат,
Идват хората, облечени в брони,
И вашето време идва!
Обичате бронза? Той е по-здрав —
Самата истина каза, Ръка…
Но златото е по-добро. Златото от стрелите
Замених за силата на хората.“
Стояли орките, вдигнали щитове,
Сгъстили своя строй,
Мълчал Ръката, с лице потъмняло,
А усмихвал се кралят.
„Ти си глупав елф. — Думите на Аргад
Режели като меч. —
Наистина ли вярваш, че след като се разправиш с нас,
Хората ще те пощадят?!“
… Ревяла яростта, гърмял металът,
Острие намирало острие…
Аргад, получил дванайсет рани,
Паднал. И да стане не могъл.
Над него навел се елфийският крал:
„Ръка, защо мълчиш?“
„Благодаря, кралю, но хубаво ми е да лежа,
Златото е мек метал.
Ще кажа малко, а смъртта ще добави
Цената на моите думи:
Дори да си слаб, а врагът — силен —
По-добре е сам да защитаваш своя дом!“ —
Приключил, очи изцъклил…
И замрял — да диша забравил.
„Сбогом, Ръка на орките — казал кралят. —
Но как да разбирам твоите думи?“