Съдържание
Кастратът
Оръжията на Купидон
Неапол
L'inglesina
Ла Скала
Клетката на любовта
Писма
Новата прислужница
Зад маската
Влюбените
Сутрешна поща
Галопиращо сърце
Писма
Ана и крадецът
В кафене „Хугелман“
Тайната среща
Посещението
Радостите в живота
Ухажването
Розина
Джон
Смелост
Вкусът на целувката
Медальонът на Констанца
Местенце в сърцето ѝ
Порой от думи
„Като разстроена звънарна“
Завръщането на Стивън
Лястовички
„Недоволните съпрузи“
Черна жлъчка
Месмер
Какавида
Етер
Червеният пояс
Фа
За възстановяването на Офелия
Без поражения
Мълчание
Моцарт на седлото
Оранжерията
Екзекуцията на Франц Цалхайм
За бога
Пролет във Виена
Най-добри приятели
Рядка вещ
Шоколадът на императора
Виенско ноктюрно
Младият лорд
Истинско рондо
Заратустра
Топиариите
Всички сме равни
Amato bene
Писма
Епилог
Благодарности
Исторически бележки
ВИЕНСКО НОКТЮРНО
Copyright © 2014 by Vivien Shotwell
This translation published by arrangement with Ballantine Books,
an imprint of Random House, a division of Random House LLC
© Камен Велчев, превод от английски
© Дамян Дамянов, художник на корица
© Сиела Норма АД
София 2014
ISBN 978-954-28-1832-8
Посвещавам книгата на моите родители
Хъдсън и Джанет
Кастратът*
Първо заговори за дишането ѝ, после за стойката, накрая за силата. С изключителна лекота и закачлива усмивка ѝ показа как той диша, как са го обучавали. Каза ѝ, че обучение като това, което е преминал, не може да бъде копирано точно. Все пак щял да даде всичко от себе си, ако и тя направи усилие. Ана обеща.
Той издиша със съскане, а тя броеше секундите, нужни му да изпразни големите си, силни дробове. Нейното издишване беше един кратък, но възхитителен провал. Провал, който някой ден можеше да бъде превъзмогнат. Той ѝ показа и messa di voce, вокална техника, при която се изпява една и съща нота, започвайки съвсем тихо, усилвайки максимално и после обратно до едва доловим звук. Между двете крайности трябва да бъдат постигнати колкото може повече степени на силата. Тя се провали и тук, но той все пак я накара да усети горещия допир на стремежа да постигнеш целта си, да се усъвършенстваш. Това щяло да бъде като да стане акробат, каза Рауцини. Скоро можела да се научи да лети. Вече беше доволен от нея, от бързината, с която възприемаше, и от уменията ѝ. Каза ѝ, че след време ще започнат да се упражняват с два тона, после с три, като достигнат максимума, който може да бъде изпят на един дъх. Никога през живота си не се бе чувствала толкова изпълнена с енергия и жива. Забрави за себе си. Той не пя много, но когато отваряше устата си, гласът му я обгръщаше и преминаваше през нея. Сякаш душата ѝ се изпълваше с живот и радост и тя не можеше да повярва, че е била притеснена.
Годината беше 1776-а. Името ѝ – Ана Селина Стораче. На единадесет години. Можеше да свири на арфа и китара и да пее всичко на прима виста. По-големият ѝ брат, Стивън, бе истинско чудо с цигулката и го бяха изпратили в Неапол да учи в консерваторията. Баща ѝ беше италианец, контрабасист, който живееше в Лондон от двадесет години и превеждаше италиански бурлески за „Марилебон Гардънс“. Той бе прекрасен човек, който постоянно губеше пари. Нещастната му жена Елизабет, с моминско име Траслър, бе дъщеря на собственика на „Марилебон“ – чудесно кътче за отмора в покрайнините на Лондон, не толкова луксозно и шикозно, колкото примерно Воксхол или Ренелах**, отличаващо се от тях с обикновената, непретенциозна кухня на Траслър – пайове с плодове от собствените им градини, чийзкейкове, сметана и масло от добре гледаните и охранени крави, които кротко мучаха и преживяха по полянките зад театъра. Имаше храна за хапване, топки за игра и фойерверки за забавление. Посетителите не бяха богаташи, но не бяха и бедни.
Ана бе пяла и танцувала в представленията на баща си в „Марилебон“, откакто се помнеше. Тя бе енергично и умно дете, което искаше всички да го харесват. Очите ѝ бяха големи, тъмни и живи и изразяваха повече емоция и интелект, отколкото можеше да се види в очите на повечето възрастни. Гъстите ѝ черни къдрици хвърляха госпожа Стораче в ужас, че детето ѝ може да бъде сметнато за циганче. Тя беше дребничка и стройна, походката ѝ бе елегантна и наподобяваше тази на майка ѝ, която в добрите стари времена бе имала учител по танци французин.