– Не е ли чудесно? – попита той Ана в кръчмата на долния етаж, докато похапваха пиле. Майка ѝ беше останала горе със стомашно неразположение, вероятно заради неразбирателство на организма ѝ с водата на Милано. – Тук сме крале и кралици. Не мисля, че мнозина от младежите у дома дори биха си представили че може да пеят в „Ла Скала“. – Той се протегна с ръце зад главата си и се ухили.
– Познаваш ли някой от другите певци? – попита Ана. – Приятни хора ли са? Много ли са стари?
– Да, познавам ги. Всички са веселяци. Бих им поверил живота си. Мандини******** и Бенучи******** много си приличат. Мандини не е толкова добър, колкото Бенучи, но е висок, елегантен и строен. Бенучи е страхотен. Гласът му е като оръдие. Много е забавен. Колко са стари ли? На средна възраст или малко по-млади. Има и един бас, Бусани********, огромен, шумен мъж, а жена му Доротея******** е дребничка и красива. Тя е единствената друга жена почти толкова млада, колкото си и ти. Поне така мисля, но иначе гласът ѝ не може да се сравнява с твоя. Като актриса я бива, но откъм глас не е нещо особено. Тя върви в комплект с Бусани, нали разбираш. И накрая сме аз и ти.
– Надявам се да ме харесат – каза Ана.
– Няма да могат да ти устоят, скъпа моя!
– Бенучи ли е главният изпълнител?
– Или той, или Мандини. Ти ще звучиш добре и с двамата. За Мандини няма нужда да се притесняваш, той е женен. Да, и жена му пее. Забравих за нея, госпожа Мандини. А Бенучи, той е свестен тип, пее като ураган.
На следващата сутрин Ана и Майкъл отидоха в „Ла Скала“, за да репетират първо действие с останалите певци. Майкъл беше там вече от месец, а някои от другите и от по-отдавна, но предишната главна изпълнителка бе напуснала заради друг ангажимент. Операта бе творба на Антонио Салиери********, който бе пристигнал от Виена. Той все още не бе чувал гласа на Ана, но тя му бе описала диапазона си. В Ливорно бе получила по пощата една ария, но днес щеше да е първият ѝ досег със самата творба. Първото представление щеше да е след четири седмици и половина, а второ и трето действие все още се пишеха.
Опера буфа бе новата, модерна италианска опера, рожба на театралния жанр commedia dell“arte********. Музиката бе по-простичка, а езикът – разговорен. Сериозната опера се изпълняваше в стария възвишен стил, където сюжетите бяха по-заплетени, често на митологична тематика, а вокалните способности бяха най-важният елемент. Певците в сериозната опера редуваха своите дълги и трудни арии, като помежду им нямаше много взаимодействие. Сюжетите бяха толкова заплетени и в същото време така си приличаха, че не си струваше усилието да бъдат проследявани. Думите бяха дотам деформирани в името на музицирането, че често бяха напълно неразбираеми – фиоритури******** и рулади, орнаменти и каденци, всички бяха сред „оръжията“ на кастратите.
Изкуственият стил обаче вече излизаше от мода. В днешни дни човек можеше да отиде на опера, за да се посмее. На сцената можеха да се видят обикновени хора от долните класи в ежедневни комични ситуации, които се случваха всеки ден. Човекът от простолюдието можеше да е толкова забавен, колкото и Зевс, а всеки познаваше обикновени хора. Музиката бе непринудена, достъпна и мелодична, тоест такава, каквато трябваше да бъде. Думите се разбираха.
Ана, която бе умно момиче с ярко сценично присъствие и пленителна фигура, имаше талант за комедия и се бе появила точно навреме. Тя изпълняваше ролите на остроумни девойки и умели овчарки, селянки, влюбили се в благородни господа, които надхитрят всички, заговорничат срещу тях и постигат щастие до края на живота си.
Госпожа Стораче тръгна с тях за операта, макар че на Ана не ѝ се искаше. За малко да закъснеят, тъй като една рибарска талига пред тях ги бе забавила, но все пак пристигнаха в малката репетиционна, останали почти без дъх. Сценичният директор и Салиери вече ги очакваха.
– Закъсняхме ли? – извика Майкъл на италиански със спе-цифичния си ирландски акцент, като влачеше след себе си Ана за ръката. – Рибарската талига, тя ни забави! Но ви я водя, ето я, новото момиче и великолепната ѝ майка.
Певците се бяха насъбрали около клавесина и докато Ана и Майкъл отидоха да се запознаят с тях, майка ѝ седна встрани. Първите впечатления на развълнуваното и изнервено момиче бяха, че са добронамерени и учтиви, шумни и непринудени. Мандини беше изтънчен, а на младата жена на Бусани ѝ липсваше изисканост, което само увеличаваше чара ѝ. Салиери имаше тясно и издължено лице, но и той изглеждаше мил или поне достатъчно мил. Всички искрено се радваха, че е дошла, а това възвърна самочувствието ѝ. Когато обаче Франческо Бенучи я хвана за ръката, тя бе разтърсена до дъното на душата си – толкова здраво и топло бе ръкостискането му. Изчерви се и ѝ стана горещо.