– Ти трябва да си моята Дорина – каза той.
– Така ли? – попита тя и всички се засмяха.
Репетицията започна. Ана се справяше с почти всичко от първия път, а очевидно Салиери бе толкова способен, че не бе написал нищо, което да е извън възможностите ѝ. Беше ѝ ясно, че всички я слушат внимателно, тъй като цялата опера до голяма степен се крепеше на нейната героиня, но това чувство я въодушеви и само я подтикна да даде всичко от себе си. Още щом запя видя как по лицата на останалите певци изгряха усмивки и те зашушукаха помежду си. Разбра, че са я харесали.
Остана само да разиграят ролите, като заедно започнаха играта на думи, музика и физическо действие. Като певци бяха на високо ниво, с будни умове и добро чувство за хумор. Всички бяха достатъчно дръзки, за да се качат на сцената, но и достатъчно упорити, за да са си заслужили мястото на нея. Бяха проправили пътя си дотук с гласовете и телата си. Това бе променлива и непостоянна работа, чийто край с времето и заради капризите на модата също щеше да дойде, но те я обичаха толкова силно, че не биха се захванали с нищо друго.
В началото Ана почти не можеше да погледне Бенучи. Всичко, което Майкъл Кели ѝ беше казал за него, бе вярно. Имаше дебели и тъмни вежди, тъмна коса и живи, топли очи, леко раздалечени едно от друго. Изражението му излъчваше енергия и интелект. Имаше ъгловата челюст, широка и заразителна усмивка и звънтящ, искрен смях. Гласът му бе толкова красив, колкото мощен, шията и раменете му бяха широки и силни, което бе идеално за един певец. Бе по-висок от Мандини, но по-нисък от гиганта Бусани. Ана видя, че всички обичаха Бенучи, а той ги развеселяваше и разсмиваше. Видя, че всички, включително и Салиери, го гледат с уважение.
Никога до този момент не бе играла ролята на нечия любима. Никога не бе целувала момче или мъж като влюбена жена. Дори рядко бе посещавала балове. А сега Франческо Бенучи стоеше до нея със своя смях, с усмивката си и с може би най-силния и красив естествен мъжки глас, който някога бе чувала, а тя трябваше да се преструва на негова любима, негов идеал и мечта.
Към края на репетицията се чувстваше по-спокойна, сякаш всички вече бяха станали приятели. Всеки път обаче, когато Бенучи я погледнеше, на нея ѝ се струваше, че краката ѝ се подкосяват.
– При кого си учила?– попита я той тихо.
– Венанцио Рауцини.
Той кимна одобрително и се залюля на пети с ръце на кръста.
– Запознах се с него в Рим. Добър певец. Добра школа. Учил го е Порпора********. Добре се е справил с тебе.
– Ти го познаваш! – възкликна Ана. – Разкажи ми нещо повече за него.
Бенучи се усмихна замислено, но не успя да отговори, защото към тях се приближи Доротея Бусани, за да каже по типичния за нея директен начин колко добре е пяла Ана и колко много ще се забавляват.
– Ти не си глупачка – заяви тя, като я потупа по раменете. Беше впечатляващо момиче с продълговато лице и червеникава коса. Всичко в нея беше деликатно и открито. – Винаги ни пращат глупачки, които стоят като глътнали бастун. Ужасно е, не можеш да направиш нищо, освен да ги изправиш отпред и да чакаш всичко да приключи. Ти обаче си умна и с теб ще е забавно. Ти знаеш как да забавляваш хората! Знаеш как се прави!
Доротея бе израснала в семейство на пътуващи артисти, където я открил и съпругът ѝ, когато била само на петнадесет. С него имаше разлика от почти тридесет години. Той бе първокласен комедиен бас с гръмовен глас и язвителен характер.
– Великолепно – каза Стефано Мандини с кадифения си глас, като пое и целуна ръката на Ана. Той имаше орлов нос и широко, полегато чело. Всичко в него бе изтънчено и сдържано. Ана бе харесала пеенето му изключително много. Гласът му не бе добър като на Бенучи, нито толкова силен, а в поведението му нямаше толкова страст, но техниката му бе безукорна. Вероятно Мандини би могъл да изпее всичко, което пожелае, ала за разлика от Доротея той оставяше впечатлението, че пее не за да забавлява, а че това е физическо усилие, което му осигурява доходи.
– Мисля си, че извадихме късмет с тебе – изрече той. – Според мен ти си частичката, която ни е липсвала.
– Браво – каза Салиери с леко насилена усмивка. – Когато разбрах колко си млада, се опасявах, че ще ме изложиш. Сега започнах да се опасявам, че аз ще изложа теб.