– О, не, никога!– отговори Ана.
– Прегледай материала, а утре ми кажи дали искаш да променим нещо. Времето не е много, но ще стигне.
– Хубаво пя – заяви майка ѝ на път за къщи. – И изглеждаше добре.
– Тя беше същински ангел, мадам – извика Майкъл Кели. – Това са най-добрите певци на опера буфа в света, а дъщеря ви им е равна.
– Прекалено сте учтив, господине – каза госпожа Стораче. – Харесах и вашата ария. Много хубав ирландски тенор.
– Благодаря ви, мадам! – възкликна пламенно Майкъл. – Не съм нито едър, нито известен мъж, но се надявам с гласа си да създавам подобно впечатление.
– Това е всичко, на което човек може да се надява – отвърна госпожа Стораче, като продължи да говори с Майкъл по време на целия път, както и по време на вечерята. Определено ѝ харесваше да разговаря с мъж на английски. Ана бе погълната от мечти и изтощена от репетицията, затова с удоволствие мълчеше.
Няколко дни по-късно започнаха да поставят операта на сцена. Постепенно запомняха ролите си. Паметта на всички бе добре тренирана и музиката лесно прилягаше към познатите фрази. От време на време Салиери правеше по някоя и друга промяна. Той бе суховат и слаб джентълмен с квадратна глава и превърнало се в навик чумерене. Човек едновременно любезен и остър, строг и аскетичен, но, поне според Майкъл Кели, и с вкус към жените и питиетата.
Всички мъже се познаваха от предишни съвместни ангажименти и се държаха като братя, а с Ана и Доротея бяха изключително вежливи. Само Майкъл се отнасяше към нея като към приятел с присъщата му прямота и откровеност. Според нея това бе така, защото той не бе красавец, въпреки че имаше приятно и изтънчено момчешко излъчване. Във всеки случай с него се чувстваше добре.
Бенучи ѝ говореше рядко. Обикновено оставяше другите да говорят. Още от първия ден, когато не репетираха, той като че ли съзнателно се държеше на разстояние от нея, а когато уловеше погледа ѝ, намираше причина да извърне своя и да заговори Мандини или Бусани.
Независимо от това Ана усещаше силно присъствието му. Потупваше я по рамото и казваше „Добре“ или „Много хубаво“, а когато на сцената тя изпееше някоя интересна извивка или фраза, одобрението му беше открито и неподправено. Когато пееха заедно, за резервираност не можеше и да става дума. Трябваше да се гледат в очите, да спорят и възклицават, да се смеят и танцуват, да бъдат отчаяни и да демонстрират любовта и омразата си, а след това отново възродената си любов. На сцената бяха в хармония, водеха таен и мълчалив диалог, който не можеха да си позволят никъде другаде. Говореха си чрез погледи, чрез движенията на главите и ръцете, чрез интонацията в гласовете, чрез докосванията – пред очите на другите, на самата сцена. Доротея сподели с Ана, че никога досега не била виждала толкова пасваща си сценична двойка. Държали се така, сякаш вече се познавали, каза тя. Никога досега не била виждала Франческо Бенучи да се представя толкова добре. Всички други сопрани били толкова глупави, че не знаели как да се справят с него.
Ана поклати глава и възрази, но дълбоко в сърцето си знаеше, че това е самата истина. Франческо Бенучи бе намерил своята половинка. Затова не ѝ говореше, затова на сцената задържаше ръката ѝ със секунда повече от необходимото. Беше прекрасно и непознато усещане. Мислеше си само за него. Целта ѝ бе да става все по-добра и по-добра. Заради него. Героинята ѝ щеше да е искряща, жива и сияеща – всичко, което той заслужаваше. Ана спеше на широко отворени прозорци и на сутринта въздухът бе изпълнен с аромата на мед. Изглеждаше ѝ невероятно, че това е нейният живот, че е стигнала толкова далече. И никой, дори майка ѝ, не ѝ казваше, че трябва да се връща в Лондон. Младите шестнадесетгодишни дами не трябваше да живеят така, в този ухаещ на мед въздух, и да пеят на сцената с мъже. И все пак това се случваше.
Клетката на любовта
Дълбоко в недрата на театъра се намираха всички чудотворни въжета, макари и лостове на сценичния декор, сложни и деликатно настроени като часовников механизъм. Всичките тези съоръжения от дърво и въжета бяха дърпани, бутани или придържани от сценични работници и така задвижваха големите плоскости с изрисувани декори, за да създават впечатляващи ефекти. Това бе тъмно, но кипящо от живот място, претъпкано с мъже, принудени да работят в тишина на границите на физическата си издръжливост, а грешките им можеха да струват човешки живот.
Ана и Бенучи отиваха на това място всяка вечер към края на последното действие. Свираха се в тясна дървена клетка, която работниците бързо повдигаха през един отвор на сцената, така че влюбените най-после да се появят в пълно семейно блаженство.