Тук много ми харесва и не ми се заминава. Аз съм си англичанин, това е. Ти все повече се превръщаш в италианка, нали? Запознах се с твоя Рауцини и чух как пее. Боже мой, това се нарича глас! Изпя нещо, което Моцарт е написал за него. Невероятно, кара те да се чувстваш толкова нищожен. Допадна му моят италиански и ми каза, че му напомням за теб. Посъветва ме да се държа гордо и да не се извинявам.
Пази се от онзи буфо. Ако гласът му е толкова добър, колкото казваш, а веждите толкова черни, аз му нямам доверие. Помни добродетелите и достойнството си. Прекалено си млада за когото и да било буфо. Опасявам се, че си прекалено мека като характер. Защо Рауцини не е успял да ти предаде малко от своята стоманена твърдост?
Продадох един акварел на бащата на един от учениците си, а след това вървях толкова гордо, сякаш ме бяха посветили в рицарско звание. Изпращам ти една скица и една песен.
Завинаги твой,
Стивън
Мой най-скъпи Стивън,
Разтревожена съм от това, че си щастлив и се чувстваш толкова англичанин. Явно никога няма да се върнеш при нас! Не се притеснявай за буфото, той е най-изисканият джентълмен, когото познавам. Рауцини ми даде своята игла-феникс. Това е моята стомана. Следващия месец навършвам седемнадесет. Том Линли е приятел на Моцарт, не помниш ли? Още от Италия, от детските им години.
Бенучи наистина е велик. Кара ме да се смея, докато ме заболи коремът, а иначе звучи като лъв. Трябва да тръгвам. Вече научих песента ти наизуст и в момента ти я пея. Чуваш ли?
С много обич,
Ана
P.S. Рауцини е прав, не трябва да се извиняваш толкова много. Хубаво е да го правиш за някои неща, например когато си настъпил някоя дама по крака или си се държал невъзпитано, но никога за това, което представляваш. Така де, нали вече си продал един акварел? И все пак малко съжалявам, че си го продал. Така няма да мога да го видя.
Новата прислужница
Бенучи имаше тримесечен ангажимент в Рим и щеше да отсъства цели четири или пет месеца. Мандини щеше да заеме мястото му в постановката в „Ла Скала“. Ана бе чула преди известно време за предстоящото заминаване на Бенучи, поради което се чувстваше ужасно и не знаеше какво да направи. Въпреки тайната си любов и усещането, че душите им са свързани, те рядко си говореха. Никога не им се отдаваше възможност – около тях винаги имаше някой. Тя смяташе, че всичко е ясно, и че той я обича, но Бенучи никога не го беше изричал, нито бе изразявал желание да се оженят. В женитбата нямаше нищо лошо и макар че нищо не пречеше за това, тя се страхуваше да се стигне дотам. Майка ѝ щеше да каже, че е прекалено млада. Доротея Бусани се бе оженила на петнадесет и беше щастлива, но тя е била бедна.
Бенучи не беше като Бусани. Ана се страхуваше, че може да не я обича. Когато бяха сред други хора, той се преструваше, че тя не означава нищо за него, като на моменти дори изглеждаше, сякаш не се преструва. И така, тя не повдигаше въпроса. Беше объркана и несигурна. Съмненията ѝ понякога бяха толкова силни, колкото и желанията, а си нямаше душеприказчик, с когото да ги сподели. Нямаше да го види пет или шест месеца, а след това вероятно и никога повече. Можеше да не пожелае да се върне.
После обаче дойде внезапно облекчение. Цялата оперна трупа на „Ла Скала“ бе поканена да изпълнява операта на Салиери на карнавала във Венеция. Щяха да отидат там веднага след като Бенучи се върне от Рим. Щеше да пее с тях. Всичко се подреждаше идеално. И макар мисълта да е далече от него за половин година да бе непоносима, Ана щеше да го види във Венеция, най-богатия и декадентски град в света, а когато той я съзреше отново, тя щеше да е горда и ослепителна, и щеше да го заплени и омагьоса.
– Може ли да ти пиша? – попита го тя. Течеше последното им представление преди заминаването му. Намираха се зад кулисите по време на дуета на Мандини и Доротея.
– Да ми пишеш? – усмихна се той. – Че какво толкова би ми писала?
– Как какво? Каквото обикновено си пишат хората – прехапа устни тя.
Той въздъхна и я помилва по талията.
– Не обичам писмата.
– О – каза тя и се отдръпна. В същия момент Доротея се прибра от сцената, очаквайки похвали.
На Ана ѝ се доплака, но нямаше място, където би могла да го направи на спокойствие. Когато в края на последното действие за последен път се оказа в клетката с Бенучи, той я прегърна и зацелува както обикновено, като прошепна в ухото ѝ, че ще се видят във Венеция. Тя не издържа и се предаде. Той беше целият ѝ живота. Щяха да се срещнат отново във Венеция и там тя ще е друг човек. Щеше да убеди майка си да ѝ даде повече свобода.