След като Бенучи отпътува, ролята му пое Стефано Мандини. Той беше професионалист и изключително акуратен на сцената. Пееше чисто, играеше добре, никога не се налагаше да му се обяснява нещо повторно. Поставяха една нова опера на Сарти********, в която нямаше клетка за повдигане на сцената, следователно нямаше и причина да се усамотяват. Мандини бе верен на жена си. С него Ана можеше да се отпусне. Мислите ѝ вече не бяха необуздани и объркани. Не ѝ се налагаше постоянно да следи чувствата си. Спеше по-спокойно и говореше по-непринудено с останалите певци. Петте месеца изтекоха почти неусетно. Напуснаха Милано и отидоха във Венеция няколко седмици преди Бенучи. Докато гледаше този прекрасен като картина град, Ана си мислеше, че може би въпреки всичко нямаше нужда да живее заради Бенучи. Беше почти на осемнайсет, а през изминалата година бе спечелила повече пари, отколкото някога бе мечтала.
Една нощ, скоро след пристигането им във Венеция, Ана беше излязла на разходка с Майкъл Кели и новата си компаньонка, когато забеляза едно момиче, което свиреше на китара и пееше популярни песни в ъгъла на едно от казината. Момичето бе високо, с издължено лице, остра, издадена брадичка и тъмна кожа. Карнавалната маска, която носеше, не бе богато украсена, а роклята ѝ – обикновена. Не си личеше дали е красива, или не. Гласът обаче бе очарователен.
– Здравей – поздрави я топло Ана, след това се приближи и се представи. Момичето се усмихна срамежливо и каза, че знае коя е.
– Нима? – засмя се Ана.
– Всеки знае коя сте
– Мислят си, че знаят. Как се казваш? Гласът ти е много хубав.
Очите на момичето останаха в сянката на маската. Това беше и целта на маските – да създават мистерии.
– Лидия Мартелати – отговори тя.
– Със сигурност това не е истинското ти име, нали?
Мартелати означаваше „малки чукчета“, както се наричаше техниката за бързо изпяване на гамата. Лидия също не беше често срещано име.
– Монахините искаха да ме наричат Мариятереза.
– Монахините?
Лидия огледа стаята и сви рамене:
– Избягах от консерваторията.
– Самичка? Кой те пази?
– Никой.
Ана прехапа устни.
– В такъв случай, предполагам, си... сигурно си нечия любовница? – Момичето не ѝ приличаше на проститутка.
Лидия се усмихна мило.
– Не, целомъдрена съм. Играя, пея и работя като шивачка. Имам братовчед, който ми помогна.
– Виж сега – започна Ана. В същия момент се изчерви и се засрами. – Защо не помислиш върху идеята – въпреки че, предполагам, няма защо да го правиш – да ми станеш прислужница? Вече си имам, но не мога да я понасям. Ето я там. Тя е моя компаньонка. Придружава ме по балове и спи в леглото ми, но много хърка. Ти хъркаш ли? Харесваш ми. Знам, че не се познаваме, но си мисля... надявам се, че може да станем приятелки. Невъзможно е да не те харесвам – гласът ти е толкова хубав. Може да опитаме за няколко седмици. Ще живееш при мен, ще си приказваме, вечер ще ми помагаш да се събличам, ще ми решеш косата. За останалото се грижат други хора.
Пред този изблик Лидия се почувства малко несигурна. Закърши ръце и сега изглеждаше наистина много слаба. След това се усмихна, докосна сърцето си и каза:
– С най-голямо удоволствие.
– Великолепно! – плесна с ръце Ана. – Ела утре следобед. Ето визитката ми. Трябва обаче да изглеждаш строга и сдържана. Майка ми харесва такива хора, а нищо не се случва без нейното одобрение.
Лидия идваше от сиропиталище в Неапол. Докато живеела там, тя бе обучавана да пее, да свири на китара, чело и цигулка. Бе свирила в детския оркестър и нееднократно бе пяла в дует и трио. Гласът ѝ беше мек алт. Беше достатъчно добра, за да излезе на сцена, ако се бе научила как да диша правилно. Тя обаче не обичаше да пее силно и хората да я зяпат. Всичко, което знаеше, бе музиката и тъй като не искаше да става монахиня, а пък никой не искаше да се ожени за сираче като нея, на всичкото отгоре толкова високо и кльощаво, тя бе поела риска да тръгне от Неапол към Венеция, за да постигне нещо в живота си. Вечерта, когато се запозна с Ана, ставаха точно три дни, откакто не бе яла както трябва.
Госпожа Стораче огледа Лидия от главата до петите и я намери за недохранена и прекалено мургава. Все пак хареса здравата ѝ костна структура и скромността на облеклото ѝ. Ана се оплака от хъркането на сегашната си компаньонка и сподели, че Лидия може да чете на италиански, латински и френски, като била нетърпелива да научи и английски.
– Изглежда подходяща – каза госпожа Стораче. – Не е наперена, но не е и прекалено свита. Не се бои от мен, но е почтителна. Ана, ти се превръщаш в жена. Някой ден ще ръководиш цяло домакинство. Доверявам се на избора ти, но горко и на двете ви, ако тя се провали.