– О, мамо – засмя се Ана. – Четеш прекалено много любовни романи.
Госпожа Стораче поклати глава.
– Целуни ме, скъпа моя, и ми донеси ветрилото от съседната стая. Довечера ще вечеряме заедно. Няма да излизаш. Не си се упражнявала, а в петък звуча доста слабо, въпреки че каденцата ти се получи добре. Знаеш, че никога не правя комплименти, но не трябва да занемаряваш упражненията си.
След това тя се прозя, размаха ветрилото и им пожела приятен следобед.
Скъпи Стивън,
Толкова ми се иска да можеше да се запознаеш с Лидия. Тя е толкова добродетелна и здравомислеща и ме обича с цялото си сърце. Не съм направила нищо, с което да заслужа това. Та аз съм само едно глупаво момиче! Толкова глупаво! Нощес се прибрахме чак в четири и днес съм като труп. За мой късмет довечера нямам представление.
С мама останахме втрещени, като разбрахме, че си се преместил в провинцията. Току-виж, си станал и монах! Как може да си ми брат, а да сме толкова различни? Голяма съм глупачка. Не трябваше да стоя толкова до късно. Мама така каза.
А, ето Лидия ми носи чая! Моята най-скъпа, най-сладка, тъмноока Лидия! Толкова е порядъчна! Как се грижи за мен, без значение, че съм една кискаща се глупачка. Бих я помолила да ти напише ред-два в това писмо и така да се запознаеш с нея задочно, но тя е толкова стеснителна, че би избягала вдън гори от срам.
Довечера ще вечеряме с Бенучи и Майкъл Кели. Бенучи тъкмо се върна и ще си припомняме нашата опера. Липсваше ми неговият Тита, а на него – моята Дорина. Не се мръщи, не съм влюбена в него. Говоря за Бенучи. Обичам героя му – Тита. Той е моята любов. Майкъл е най-добрият ми приятел, като изключим Лидия и теб. Не ставай монах, скъпи Стивън, моля те. Наистина недей. Нуждая се от теб толкова много. А сега да пием чай!
Завинаги твоя
Ана
Зад маската
Венецианците пееха толкова, колкото и говореха. Пееха, докато работят, докато ухажват, докато спят, в гондолите и товарните барджи, по пазарите, докато са пияни и в компания, докато са сами. Градът в морето будуваше нощем и спеше денем, ценеше лекомислието повече от здравия разум, не пестеше, а харчеше всичко, рискуваше всичко в името на красотата и удоволствията. Град, който повеляваше жителите му да ходят маскирани, приятелите да се посрещат като непознати, а непознатите – като приятели.
Вечерите, когато Ана нямаше представления, можеше да бъде намерена да играе фаро******** в „Ридото“********, а оградените ѝ с тъмен грим очи бяха скрити зад златистата полумаска колумбина. Понякога пееше на масата, защото във Венеция всички пееха, и така всички познаваха коя е дори и зад маската, даже и в претъпкания „Ридото“. Всеки, който се смяташе за важен във Венеция през декември 1782 година, можеше да разпознае гласа на Ана Стораче, толкова топъл и сладък беше той, толкова уникален и омайващ. Имената, с които я наричаха, се носеха из въздуха като аромата на лагуната и песните на гондолиерите: Стораче, Малката англичанка...
Тя обичаше да играе фаро, но никога не поемаше прекомерни рискове. Майка ѝ смяташе, че е прекалено млада за подобни игри, ала Ана настояваше, че било наложително от гледна точка на популярността ѝ. Трябвало да се движи в средите на своите благодетели и покровители и да поддържа известността си. Играта ѝ харесваше заради начина, по който я караше да се чувства толкова жива, колкото и на сцената – сърцето ѝ да тупти, а около нея да има тълпа от веселящи се хора. Чувството на редуващи се опасност и сигурност караше стомаха ѝ да се свива. Освен това ѝ харесваше, че всички на масата я познават и хвалят, като някои дори се изчервяваха в нейно присъствие. Младежи, на които доскучаваше да губят парите си от свое име, правеха залози от нейно име, като се надвесваха над картите ѝ и я подтикваха да залага още 100, още 1000, докато загубеха всичко.
Ако не беше в „Ридото“, Ана обичаше да посещава частните казина на някои от покровителите си, като играеше същите игри, но в по-тесен и подбран кръг от присъстващи. Понякога я молеха да пее. Към три или четири сутринта тя си тръгваше към къщи с Лидия. Полузаспали, те се носеха по ярко осветените канали и слизаха пред апартамента, в който майка ѝ я чакаше, сваляха пропитите си с пот маски (Лидия носеше баута********). След това Лидия, прозявайки се, събличаше Ана и ѝ помагаше да облече нощницата си, сресваше парфюмираната ѝ тъмна коса. После Ана, уморена и замаяна, скланяше глава на плоската гръд на Лидия, сякаш нямаше повече сили да стои права, и двете се строполяваха на леглото като сестри и спяха до късния следобед.