През седмиците, откакто бяха пристигнали във Венеция, Ана бе взела решение да забрави Франческо Бенучи, да го презира и измъчва, но в момента, в който той влезе в театъра и я целуна по бузите, ароматът му я обгърна заедно с докосването и топлината му. Звънтящият му глас с редуващите се високи и ниски тонове, толкова негов, толкова разпознаваем, разтърси сърцето и тялото ѝ и за нея вече нямаше надежда.
Той се усмихна широко, а очите му се плъзнаха по лицето и тялото ѝ.
– Липсвах ли ти?
– Напълно съм те забравила – отговори тя и навири нос. След това побягна, смеейки се, преди той да успее да я хване.
Скоро отново изпълняваха операта на Салиери, но в този театър нямаше клетка под сцената, каквато имаше в „Ла Скала“. В края на представлението Ана и Бенучи просто излизаха от единия край на подиума. Никога не оставаха сами, а желанието на Ана стигна почти до лудост. Страхуваше се, че той може да се влюби в друга. Венеция гъмжеше от красиви жени, далеч по-хубави от нея. След като не можеше да остане насаме с него, а той не обичаше писмата, тя не виждаше как би могъл да ѝ признае истинските си намерения.
И въпреки всичко, макар и объркана, тя беше по-щастлива от когато и да било. Бенучи я разбираше като никой друг. Тя копнееше да получи възхищението му. Въпреки че бе почти на възрастта на майка ѝ, той се отнасяше с нея като с равна. Винаги се смееха. Тя го наричаше „господин Мързелива лисица“. И двамата бяха жизнерадостни добряци, в разцвета на силите си и заедно изглеждаха добре. Тя му вярваше като на земята под краката си и на слънцето над главата си. С пръст във въздуха пишеше името му. Франческо.
След като изминаха няколко седмици, откакто взе Лидия при себе си, една вечер Ана ѝ рече:
– Лидия, знаеш, че ти казвам всичко, но има нещо, което не съм ти казала.
Беше късно през нощта, бяха загасили свещите и се виждаха една друга само на светлината, проникваща през капаците на прозорците. Тази вечер Ана беше пяла и бе прекалено превъзбудена, за да заспи. Всяко представление беше с Бенучи, всяка вечер се жадуваха един друг все повече и повече. Не беше чудно, че двамата бяха сензацията в града. Тя бе убедена, че всичко е ясно, сигурно си лечеше дори по походката ѝ.
Момичетата седяха на леглото в нощните си премени, а косите им се спускаха по раменете – на Лидия сплетена в дебела плитка, а на Ана – на свободно падащи къдрици. Понякога ги сплиташе на плитчици, но тази вечер ѝ липсваше нужното търпение. Седяха на леглото една срещу друга, коленете им се докосваха, а ръцете им се преплитаха в скутовете им. Светлината на луната преминаваше през решетките на полуотворените капаци на прозорците и обагряше в синкаво диплите на нощниците им. Бяха толкова уморени, че главите им клюмаха като цветя под дъжда, но въпреки всичко не си лягаха. Не им се спеше.
Лидия имаше дълги кокалести пръсти. Те се грижеха за Ана и ѝ носеха спокойствие. До появата на Лидия в живота ѝ Ана не бе разбрала колко самотна е била, колко ѝ е било нужно момиче на нейната възраст, момиче, което да се грижи за нея и да ѝ бъде приятелка. Невъзможно бе да има приятелство като това с другите сопрани. Никога не бе имала и сестра. Ако Ана бе златното цвете, Лидия бе дървеното ѝ стъбло.
Нощницата на Ана се бе свлякла и бе оголила раменете ѝ, а на нейно място нежно се бяха спуснали тъмните ѝ къдри. Лицето ѝ бе почистено от всякакви мазила и помади и леко блестеше от маслото, което Лидия бе втрила в кожата ѝ. След представлението, по време на което бе гримирана толкова тежко и ярко, сега в тъмнината изглеждаше по-млада и гола, отколкото можеше да си представи. Сведените ѝ очи сякаш хвърляха сенки върху скулите ѝ, а устните ѝ се усмихваха при спомена за Бенучи.
Сви показалците си на куки и захвана тези на Лидия. Започна да дърпа, докато хватката стигна почти до скъсване.
– Трябва да знаеш, че съм влюбена в синьор Бенучи – прошепна тя. – Сърцето ми изгаря, Лидия. Когато си помисля за него, когато чуя името му... когато чуя гласа му! И ти си го чувала. Не потреперваш ли от него?
– Той притежава най-красивия бас, който някога съм чувала – съгласи се Лидия. Тя пусна пръстите на Ана и отпусна ръцете си встрани от краката им.
Ана легна на една страна и придърпа Лидия до себе си.
– Не мога да издържам. Ще полудея – Хвана ръката на момичето и я плъзна под бузата си. – Трябва да ми помогнеш – каза тя, взирайки се в очите на Лидия в мрака. – Трябва да ми уредиш среща с него.