– Той също ли те обича?
– С цялото си сърце. Не съм ти казала докъде са стигнали чувствата ни, но е повече, отколкото може да издържи едно момиче. Трябва да ми помогнеш, трябва, трябва. – Взе ръката на Лидия и започна да я целува безспир.
– Той ще се ожени ли за теб?
– Със сигурност, но сега няма време за това.
– Плачеш ли? – възкликна Лидия.
– Ах! Само защото съм толкова изтощена, скъпа моя, и толкова уморена. – Ана потърка лице в рамото на Лидия. – Тази вечер пях до пълна изнемога.
– Беше несравнима – каза Лидия. Пръстите ѝ нежно разресваха косата на Ана. – Недей да плачеш. Ще намокриш нощницата ми.
– Аз съм пълна глупачка, напълно луда. Всичко за мен се свежда до Бенучи. Трябва да ми помогнеш, трябва.
Лидия замълча за секунда. Приглади косата от челото на Ана.
– Не мисля, че е редно.
Ана се повдигна на лакът и се засмя.
– Всичко е редно, ако не наранява никого и те прави щастлив. Горката разумна Лидия! Повредили са те в сиропиталището. Трябва да ти намерим и на теб някой джентълмен.
– Никой няма да ме поиска – уморено промърмори Лидия. Ръката ѝ се отпусна на гърба на Ана.
– Ти ще си прелестна – каза весело Ана, – когато си повярваш, че си прелестна. Това не ти е наред, Лидия. Ти си... алт. Трябва да си повече като мен.
– Невъзможно – усмихна се Лидия.
Ана звучно целуна приятелката си по бузата.
– Лека нощ, любов моя. Утре ще е най-щастливият ден в живота ми.
Заспаха една до друга, лице срещу лице, съвсем близко, а ръцете и краката им се докосваха. Но Лидия остана будна известно време. Дъхът на Ана я галеше, а краката ѝ потръпнаха веднъж-дваж по време на съня. Лидия се засмя при мисълта, че е с такава спътница в леглото, такава сладка и всеотдайна господарка, която тя вече обичаше толкова дълбоко, че изпита страх да не я чака само болка. През живота си обаче бе преминала през толкова болка, че тази можеше да я подмине дори с усмивка.
Влюбените
Лидия седя с томчето френска поезия цели два часа, докато слушаше Ана и нейния възлюбен. От време на време се възцаряваше тишина и тогава нещата ставаха най-непоносими, защото и най-леката въздишка, изскърцване или стон приемаха гигантски размери в съзнанието ѝ. Замираше неподвижна, за да не издаде и тя на свой ред някакъв звук и да бъде чута.
Апартаментът на Франческо Бенучи във Венеция беше точно такъв, какъвто човек би очаквал да е апартаментът на мъж като него – огромен, разхвърлян, пълен със скъпи, но неподходящи предмети и без никаква хармония. До лакътя ѝ потреперваха пламъчетата на две свещи. Опита да се върне към книгата. Pour elle je cultive et j“enlace en festons...********
Никога не би отишла в Париж. Столът, на който седеше, струваше колкото стая и храна в пансион за цели две години. Беше си взела и една бродерия, но бе прекалено тъмно, а не можеше да се премести по-близо до светлината. Радваше се, че наоколо няма друга прислуга. Нямаше представа за какво биха си говорили.
Беше виждала Ана във всички степени на голота. Познаваше тялото ѝ, настроенията ѝ, движенията ѝ. Любовта, която изпитваше, не бе повърхностна и мимолетна, макар да бе отскоро, макар и несподелена. Беше любов като Париж. Позната ѝ беше фигурата на Ана, гръдта ѝ, докосванията. Тъмните ѝ очи, които се бяха смели толкова близо до нейните. Лесно можеше да си ги представи заедно... Ана и Бенучи. Толкова лесно, че ѝ се плачеше.
Pour elle je cultive et j“enlace en festons...
Усети, че се е схванала в ужасния стол на Бенучи. Тялото ѝ беше като сноп съчки, увит и пристегнат от кожата ѝ. Вратът ѝ се беше сковал като глинен чиреп. Ана бе казала, че Лидия ще е прекрасна, когато повярва, че е прекрасна. Само че тя не го вярваше.
След като измина много време, тя почука на вратата, опасявайки се, че може да са заспали. Краката ѝ бяха изтръпнали и очите ѝ се бяха насълзили. Ана се измъкна от стаята като лъч светлина, сънлива, замаяна и пропита с миризмата на Бенучи, който бе останал вътре. Отпусна се върху Лидия, сякаш не ѝ бяха останали никакви сили. Беше толкова сладка и топла, че човек не можеше да не ѝ прости, макар на този човек да му се плачеше. Дрехите ѝ бяха на купчина на пода. Носеше само фустата си, но дори и тя едва се крепеше на тялото ѝ. Говореше на Лидия, но не беше там – умът ѝ бе все още в стаята с Бенучи. Лидия никога през живота си не бе мразила някого толкова силно. Той можеше да има всяко момиче, което си пожелае. Мъжете като него получаваха всичко.
Ана обаче не знаеше това. С гальовна нежност Лидия облече любимата си господарка, стегна ѝ дрехите, подреди разпиляното. Човек и така можеше да изрази любовта си – като приглажда, завързва и оформя.