Ана почти не бе спала през нощта преди първия урок при Венанцио Рауцини. Будеше се на всеки петнадесет минути, за да провери дали не е дошло време да става, но всеки път зад прозорците се виждаше мракът на нощта. Всички, освен нея, спяха, а сърцето ѝ пърхаше като крилете на птичка и краката ѝ пламтяха. Най-накрая небето започна да просветлява и тя чу как Бриджит се заема със сутрешните си задължения.
– Вече си станала? – я беше попитала тя.
Ана беше погледнала сериозно добродушната жена и бе отговорила:
– Това е най-важният ден в живота ми.
– В такъв случай поспи още малко, слънчице – каза Бри-джит, обаче въпреки всичко даде хляб и масло на Ана и ѝ позволи да остане.
Сутринта се точеше бавно точно като нощта, но после изведнъж дойде време да се облече и да отиде с баща си в къщата на Рауцини в „Ковънт Гардън“. Когато влязоха в апартамента на кастрата, три малки кученца изтичаха през вестибюла, за да ги посрещнат.
– Никога не съм допускала, че той може да има кучета – промълви тя.
– Няма деца – обясни баща ѝ, след което облиза устни и намести перуката си, която му бе прекалено малка. По стените бяха закачени огледала. Ана се притесняваше, че изглежда като беднячка. Слугата разтвори тесните вътрешни врати и кучетата изтичаха пред тях към гостната, която бе богато декорирана в червено.
– Поздравявам ви – каза Рауцини, обръщайки се с изящни движения, за да ги посрещне.
Говореше на италиански, а гласът му бе висок, плътен и много приятен. На всичките му пръсти имаше пръстени, а на гърдите – игла във формата на феникс. Носеше фин син жакет, а токите на обувките му бяха украсени със скъпоценни камъни. Големите му очи с тежки, полузатворени клепачи му придаваха спокоен и замечтан вид, а лицето му бе по момчешки закръглено и гладко. Бе неестествено висок, с широки, заоблени рамене, дълги ръце и дебели крака и въпреки това се движеше с такава горда елегантност, че според мълвата не можеше да влезе някъде, без да привлече вниманието и възхищението на всички присъстващи.
– Много си малка – отбеляза той.
– Просто съм ниска! – възкликна Ана. – На цели единадесет години съм.
– Цели единадесет? – попита той и я погледна топло. – Бих ти дал най-много десет. Ела с мен. Нека оставим баща ти при кученцата ми. Ако искаш, по-късно и ти можеш да си поиграеш с тях. Дошли са тук чак от Мюнхен.
Тя го последва до музикалната стая, в която миришеше на книги и канела, и още щом влезе, усети, че я обзема някакво спокойствие. Мястото ѝ бе тук, тук се чувстваше като у дома си, имаше цел, имаше и учител. Той притежаваше знанията, от които тя се нуждаеше. Трябваше само да намери начин да го убеди, че е по-способна и по-умна от всяко друго момиченце на земята.
– Тя е същинско бижу – отбеляза слугата, когато баща и дъщеря Стораче си тръгнаха.
Рауцини го погледна с усмивка и отговори:
– Така е.
Чувстваше се необичайно оживен след посещението на малкото момиче и не можеше да потисне усмивката си. Всеки има нужда от цел. Всеки има нужда от някакво занимание, от хоби. Той имаше всички вещи, от които се нуждаеше, но нямаше нито семейство, нито деца. Да си кастрат, беше като да си дошъл от друг свят. Дори не си мъж. И все пак, и такъв, той копнееше за дете. Човек може да има богатства, слава, може да напълни къщата си с дрънкулки и кучета, но в мръсния Лондон и пред неумолимия бяг на времето оставаше една потискаща тъга. Всеки ден той живееше чрез пеенето си, съществуваше за него, заради него младото му тяло бе осакатено. Чрез пеенето прогонваше тъгата. Но не можеше да пее вечно.
Погледна дългия ред огледала. Сирак от Рим, скопен и продаден като добиче, преди да го пратят в консерваторията, той никога не бе виждал лицето си отблизо. След голямата промяна учителите му по пеене го караха да стои пред огледалото всеки ден, за да отвикне да гримасничи, да не показва никаква следа от усилието, нужно да изпява гамата отново и отново. Когато за първи път видя отражението си в огледалото, той бе поразен от мисълта, че в това непознато лице са се слели образите на непознатите му родители – устните им, скулите, очите. Беше си помислил, че ако изучава лицето си достатъчно дълго, това лице, резултат от сливането на техните образи, някой ден може да ги разпознае на улиците на Рим и да им каже: „Аз съм вашият син. Станах велик певец“. Защото вярваше, че е рожба на някое бедно момиче, което го е изоставило.
Харесваше му да си я представя, нея, неговата майка, докато лежеше нощем в леглото си. Това бе единственото време в консерваторията, когато бе сам и навсякъде беше тихо. През цялата останала част от денонощието младите кастрати пееха. Пееха псалми, докато се обличаха сутрин, докато се миеха и докато вървяха. Пееха по време на нощните бдения. Наричаха ги figlioli angiolini – „малките ангели“. Те бдяха над телата на мъртвите деца. За тази услуга консерваторията получаваше висока такса. По време на едно такова бдение Рауцини, тогава малко по-голям от Ана, се влюби в пеенето, докато стоеше там – сираче, облечено в бялото си расо, и утешаваше горките мъртви дечица, които бяха в много по-лошо положение от него, и скърбящите им забулени роднини. Харесваше церемониалността, свещите, късните часове. Обичаше важността на задачата си, неизпълнима от другиго, и сладките звуци, излитащи като пеперуди от прецизното му гърло. Беше разбрал колко могъщ може да бъде, колко обожаван.