Галопиращо сърце
Не бе отговорил на писмото ѝ. Погледна го в очите с надежда и очакване, но той извърна поглед. След това отново я погледна и в очите му се четеше извинение. Тя усети, че говори бързо, а гласът ѝ бе висок и изтънял.
Струваше ѝ се, че сърцето ѝ галопира надолу по стръмни стълби, отправило се към някаква бездънна яма. С всяко тупкане то замираше и отстъпваше пред слабата надежда, след което препускаше наново. Отново и отново, надолу и надолу.
Познаваше го прекрасно. Беше толкова разсеян, че нямаше представа какво да прави със самия себе си, дори не можеше да разговаря като нормален човек.
След представлението тя почука на вратата на гримьорната му. Всъщност той я делеше със Стефано Мандини и Майкъл Кели, като в момента и тримата бяха полусъблечени.
– Скъпа моя – каза изненадано Майкъл, – тази вечер беше великолепна. Досега не съм те чувал да пееш с толкова жар.
– Така е – потвърди и Мандини. – Дюрацо ще е доволен.
– По дяволите Дюрацо – заяви Ана.
– Е, от това няма да остане доволен – притеснено отбеляза Майкъл. – Мандини, защо не излезем да проверим дали не подслушва наоколо?
Мандини се огледа, взе сакото си и се измъкна след Майкъл.
Бенучи сваляше грима си. Той изтри челото си с едно парцалче, след което го прокара по бузата си, разкривайки ивица от кожата си. После го остави в една купичка вода до себе си.
– Не те обичам, Ана – каза той. – Никога няма да те обичам. Не искам да се женим. Съжалявам.
– Ах – потрепери тя.
– Не те обичам, Ана.
Тя побягна. Някой каза, че граф Дюрацо я търсил, но тя не искаше да вижда никого. Горката Лидия не знаеше какво да прави. Опасяваше се, че господарката ѝ ще се поболее.
– Какво ти става? – попита майката на Ана. – Какво си направила?
Ана каза, че я боли гърлото и се нуждае от почивка. Прекара целия ден в леглото, а на следващата вечер отново беше в операта.
Всеки предмет, всяко ъгълче носеше в себе си образа на Франческо Бенучи. Всяка нота, всяка фраза от операта ѝ звучеше като Фран-чес-ко. Езикът, на който говореше, който слушаше и на който пееше, сега я пробождаше в сърцето. Ръцете ѝ, краката ѝ, гърдите, коремът, шията, очите, бузите – всичко му принадлежеше. Бе целувал китките ѝ, краката ѝ, косата ѝ. Бе я прегръщал така, сякаш мястото ѝ беше в дългите му ръце. Бе ѝ пял по-красиво и искрено, отколкото който и да е мъж на земята. Бе му отдала тялото си, ума си, гласа си, сърцето си. Бе отнел дъха ѝ. Не можеше да погледне ръцете си, без да почувства болка. Всеки спомен ѝ носеше болка, а спомените бяха навсякъде. Въпреки всичко трябваше да пее с него, трябваше да се преструва, че прави любов с него.
Ако можеше да избяга, ако имаше къде да отиде, щеше да го стори на секундата.
– Добре ли си? – попита я той. – Казаха ми, че си се разболяла.
Не можеше да го погледне. Това щеше да е проблем на сцената.
– Моля те да изгориш писмото ми – прошепна тя.
Той се поколеба.
– Вече го направих.
Странно, но това беше още една болка. Сигурно го беше направил веднага след като го е прочел. Тя преглътна и се поклони сковано.
Прочете в лицето му колко зле изглежда.
– Съжалявам – каза той. – Господи, колко съжалявам.
Опита се да хване ръцете ѝ, но тя се отдръпна със стиснати устни.
– Не трябва да си говорим – рече тя. – Трябва само да се преструваме.
Всички усетиха, че нещо се е случило, че е възникнал някакъв проблем. По време на антракта Ана се оттегли в гримьорната си, за да плаче. Публиката обаче не забеляза нищо. Това поне показа нивото на уменията на Ана и Бенучи, подготовката им, силата и амбицията им. На сцената все още бяха най-щастливите хора на света, най-блажените влюбени на земята. Закачаха се и чуруликаха. Скарваха се и се сдобряваха с целувка. Скърбяха един за друг и се обожаваха. Гласовете им не потрепваха, движенията им бяха елегантни и пълни с живот. Не бяха себе си дори когато най-много бяха себе си. Бяха Ана и Бенучи – объркани, печални, наранени, безопасно загърнати в премеждията и щастието на Дорина и Тита.
И все пак не беше толкова безопасно, защото той я държеше за ръце, очите му се усмихваха в нейните, гласът му бумтеше като прекрасна гръмотевица в ушите ѝ и бе толкова трудно да повярва, че не я обича, че не са истински щастливи. Тогава действителността се връщаше и тя трябваше да усмири чувствата си, за да може да продължи.
Беше засрамена и смирена. Бе повярвала в нещо несъществуващо, в празни мечти и надежди.
Писма