Винаги носеше шоколадови дражета в джобчетата на жилетката си, завити в блестяща хартия като бижута, и си хапваше от тях по всяко време – когато се разхождаше сред поданиците си в Пратера********, когато обсъждаше нещо с министрите си, когато разхождаше кученцето си или гледаше някоя Шекспирова трагедия в театъра.
Посетителите на неговата Кралска опера не бяха нито толкова шумни, нито толкова колоритни, колкото тези в италианските държави********. Зад музиката, зад тихия шепот на клюките, зад леките стъпки на обути в пантофки крака по дървения под, въздишките, шумоленето на копринените рединготи и широките муселинови фусти, можеше да се чуе звукът от развиването на императорските бонбони, примляскването на пълните му устни, толкова розови, сякаш са намазани с червило, докато той смучеше и дъвчеше любимия си шоколад. Апетитът му към лакомството отразяваше интереса му към представлението. Над двадесет бонбона показваха, че операта го е спечелила. На 22 април 1783 година, вторник, по време на дебюта на новата оперна трупа, представяща комедия на Салиери, императорът изяде двадесет и шест шоколадови бонбона още преди края на първо действие.
На сцената Ана не чу нито едно прошумоляване на муселин, толкова дискретни и възпитани бяха тези зрители. След Италия усещането беше като изпълнение в изоставена църква. Никой не ѝ подвикваше, никой не аплодираше по средата на арията, никой не хвърляше храна и не плюеше на пода. Дори самата сграда бе пуританска – бяла кутия с почти никаква украса, без позлата и фрески, толкова малка и уютна, сякаш изпълнението беше в личните покои на императора.
Трупата пристигна във Виена в пълен състав – Бусани, Мандини, техните жени, Бенучи, Майкъл Кели и Ана. Те трябваше да заместят освободената трупа, пееща на немски, която се бе радвала на кратка слава, а после бе забравена.
По улиците на Виена нямаше певци. Там не се крещеше. Страничните улички бяха павирани с камъни, сякаш нарочно издялани така, че хората да падат, а главните бяха настлани с бял чакъл, който вдигаше облаци прах, когато някой вървеше или яздеше по тях. През лятото въздухът толкова се насищаше с прахоляк, че всеки трябваше да държи пред носа и устата си кърпичка. За разлика от града, извън него въздухът бе свеж и чист. Градският център бе ограден от зелен парк, Пратера, където виенчани, независимо от социалното си положение, можеха да си почиват, да слушат музика и да потанцуват. Местните жители обичаха да танцуват така, както венецианците обичаха да пеят.
„Хубаво е във Виена“, – помисли си Ана. Всичко бе толкова свежо и подредено. Венеция бе град на страстта. Виена щеше да я обуздае и възстанови. Макар че щеше да се вижда с Франческо Бенучи почти всеки ден, все пак щеше да е на ново място, а и щеше да учи немски. Вече дори бе получила първия комплимент за произношението си.
Веднага след края на първото представление имаше празненство в една от балните зали на Йозеф II. Поканени бяха всички знатни особи, а самият император наливаше вино на гостите си.
Предната нощ Ана почти не бе спала от нерви. Страхуваше се, че няма да се представи добре, но в крайна сметка предполагаше, че нещата са минали както трябва. В ъгъла на залата Бенучи флиртуваше с хористките. Лицето му бе зачервено и плувнало в пот, а смехът му бумтеше. Едно от момичетата бе увило ръцете си около врата му.
Ана бе изпратила Лидия за чаша пунш, но не можеше да стои и да чака, докато Бенучи флиртуваше с момичетата. Тя се поклони на господина, с когото говореше, и се втурна покрай масите, на които гостите играеха фаро и вист, подмина свирещия прилежно оркестър и излезе на терасата през остъклените врати.
Градината бе оформена в геометрични фигури, като в нея имаше засадени овошки. Вечерта беше ясна, макар и по-хладна, отколкото бе свикнала. Почувства, че студът я ободрява. С тихи стъпки побягна по пътеката, водеща към дъното на градината, където намери пейка и статуя под едно дърво. Щеше просто да поседне за момент, скрита от всички, и да даде почивка на краката си. След това можеше да се върне при всички онези непознати с естествена усмивка и спокоен дух.
Беше свалила обувките си и бе разперила пръстите на краката си във въздуха, когато забеляза един мъж в сянката на статуята. Той беше толкова неподвижен, а тя толкова потънала в самосъжаление, че не го бе забелязала. Ана издаде лек звук на изненада.
Той се хвърли към нея, сграбчи обувките ѝ и избяга с тях.
– Ах ти, нещастнико! – извика тя.
Мъжът бе изчезнал зад едни храсти. Тя погледна към светлините на двореца и прехапа устни. Можеше да е и убиец. Така или иначе, не можеше да се появи пред императора без обувки.