Чорапите ѝ бяха нови и от коприна. С тихо проклятие на уста тя ги събу и ги натика в корсажа си, след което тръгна след разбойника.
Земята бе влажна и мека. Стана ѝ студено. Леко повдигна полите на роклята си, за да не намокри и тях. Той я чакаше усмихнат до фонтана, а ръцете му бяха скрити зад гърба.
– Ботушите ми!– каза тя на немски, като във вълнението си не можа да си спомни думата за пантофки или обувки.
– Какви ботуши? – попита тихо той.
– Моите! – извика тя. Отвори уста да продължи, но ужасният език ѝ попречи да каже каквото искаше. – Негодник такъв!– възкликна на английски и тропна с крак.
Той беше слаб, около тридесетте, с буйна коса и голям, остър нос. Дрехите му бяха елегантни и това си личеше дори в мрака. Благородник, който се забавлява за нейна сметка.
– Говоря италиански – предложи той. Гласът му беше елегантен и школуван тенор. Тя се втурна към него, а той, смеейки се, заобиколи фонтана с по една обувка в ръка. Но камъчетата бяха прекалено остри за краката ѝ, а и не ѝ беше останал дъх да продължи гонитбата. Той отстъпи заднишком към високите храсти, като продължаваше да се смее. С очи, вперени в обувките си, Ана бавно го последва, като с облекчение установи, че се отдалечават от двореца.
– Защо знаете италиански?
– Прекарах известно време там.
– Говорите без никакъв акцент.
– Вие също.
– Благодаря.
Тя се хвърли към него, а той повдигна обувките така, че Ана не можеше да ги достигне. Толкова по-висок беше от нея.
– Ще крещя – предупреди го тя.
– Моля ви, недейте, мадмоазел. Всички ще си помислят, че имаме връзка.
– Вие сте грубиянин и крадец.
Той изглеждаше стреснат.
– Не съм грубиянин. Не съм ви докоснал.
– Шпионирахте ме и откраднахте обувките ми.
– Не съм ви шпионирал. Аз бях там, а вие се натрапихте.
– Моля ви, върнете ми ги.
Той погледна надолу. Обувките бяха хубави, със златна украса, остър връх и струваха цяло състояние.
– Разменям ги срещу една целувка – каза той замислено.
Сега вече трябваше да се разкрещи. Сърцето ѝ биеше до пръсване.
– Добре – съгласи се тя.
Той бързо повдигна поглед. Стояха доста близо един до друг.
– Заради обувките – изчерви се тя.
Мъжът ѝ отправи замислена усмивка.
– Наистина ли? – попита с тих глас. – Заради обувките?
След това с изключително внимание, сякаш се страхуваше тя да не се уплаши, той ги остави на земята до нея. Дъхът ѝ бе много учестен. Той се изправи и се огледа.
– Само една?
– Е, зависи дали първата ще ми хареса – промълви тя, изумена от дързостта си.
Той отново се засмя.
– Боже мой, цяла вечер мечтая за това и ето, то се случва.
Постави ръка на кръста ѝ, докосна бузата ѝ, след което се взря в очите ѝ, макар да беше тъмно. После я целуна по устните – нежно, меко и дълго.
Сравнени с това усещане, целувките на Бенучи бяха груби, прибързани и непохватни.
– Ах! – въздъхна тя.
– Още една?
– Вие сте грубиян.
– Старах се цялата вечер – отговори той. – А сега вие ме последвахте. – И я целуна отново.
Ана не искаше да узнае кой е този мъж. Не искаше да се връща вътре, но всички щяха да се чудят. Тя извади чорапите си от корсажа и той ѝ помогна да ги обуе, след което ги закопча с жартиерите ѝ, а накрая ѝ помогна и с обувките. Пръстите му сновяха около коленете ѝ и понечиха да се качат по-високо. Тя се изсмя и се измъкна.
– Хайде, тръгвайте – промълви той и леко я побутна.
С предпазливи стъпки Ана се върна в препълнената зала. Тълпата изглеждаше още по-голяма, отколкото когато бе излязла. Не можеше да сдържи усмивката си. Накрая намери Лидия и пунша си. Лидия ѝ отправи укорителен поглед.
– Умирам от жажда! – възкликна Ана и изпи половината чаша на един дъх. Очите ѝ пресяваха навалицата в търсене на господина от градината. Не знаеше какво би направила, ако го види, но той със сигурност би трябвало да е влязъл след нея.
– Ето те и теб – каза Бенучи, приближавайки се с по едно момиче под всяка ръка. – Търсихме те навсякъде. Това е мадам Алоизия Ланге. Тя е великолепно сопрано. Не знае много италиански, така че трябва да се оправяме с нашия немски.
– Приятно ми е – поздрави изящно Алоизия. – Всички смятат, че пяхте много добре тази вечер – Гласът ѝ беше приятен и висок като на дете. – Това е сестра ми, мадам Констанца Моцарт. Не мисля, че се познавате.
– Здравейте – каза Констанца. – Радвам се да се запознаем. Пеенето ви много ми хареса. Съпругът ми е в екстаз. Той е композитор. Сега не го виждам, но ви уверявам, че гори от нетърпение да се запознае с вас и синьор Бенучи. Той говори перфектен италиански, така че ще може да ни превежда.