– Вие сте съпругата на хер Моцарт?– попита Ана. Обзе я някакво неясно, мрачно предчувствие. Но тук със сигурност имаше и други господа, които говореха отлично италиански.
– Това е съдбата ми – спокойно отбеляза Констанца. Тя бе по-висока и по-пълна от сестра си, вероятно беше бременна. Лицето ѝ бе лишено от някакво конкретно изражение, сякаш беше или срамежлива, или просто неимоверно спокойна. Имаше хубава фигура и приятен цвят на лицето, но красотата ѝ бе съвсем обикновена. Нямаше устните или скулите, или тънката талия на Алоизия.
– С удоволствие ще се запозная със съпруга ви – отбеляза Ана на немски, макар да не бе сигурна, че изобщо говори смислено. Констанца се усмихна насърчително. – Толкова съм слушала за него.
– Той е необикновен – каза Алоизия. – А, ето го, идва.
Ана се обърна и помоли небесата за помощ. Това беше самият той. Наистина. Крадецът на обувките ѝ бе Волфганг Амадеус Моцарт.
– Къде беше? – попита Алоизия. – Напълно ни изостави. Бяхме съвсем самотни.
По лицето му премина сянка на раздразнение.
– Говорехте с хер Госта. Не мога да го понасям.
– Но къде беше?
– Тук и там. Трябваше да пообиколя наоколо, за да напомня на всички за съществуването си. Говорих с тоя-оня. После излязох на терасата да подишам малко чист въздух. Дори ми се стори, че видях тази дама – вежливо кимна към Ана. – Тя обаче се прибра, преди да имам възможността да ѝ се представя.
– Нима сте били навън сама? – попита Алоизия. – Колко сте модерна. Сигурно изобщо не ви е грижа какво си мислят хората.
– В интерес на истината е точно така – отговори учтиво Ана. Алоизия се усмихна.
– Тази вечер всички пяхте вълшебно – каза Моцарт на Бенучи на италиански. Обърна се към Ана и ѝ отправи решителна усмивка. – Харесва ли ви Виена, мадмоазел?
– Да, харесва ми, благодаря ви.
Със сигурност нямаше тридесет години. По-късно щеше да научи, че е на двадесет и седем. Движеше се гордо и с лекота като фокусник или танцьор. Около него се носеше странна смесица от безгрижие и сила – начинът, по който говореше, по който се държеше и използваше ръцете си. Лицето му бе леко закръглено и бледо. Носът му бе ясно очертан, а устните – пълни. Усмивката му бе заразителна. Най-силно впечатление обаче ѝ направиха очите му – необичайно големи, леко изпъкнали, на цвят като светъл лешник, които на определена светлина изглеждаха синьо-зелени, а на друга – почти черни. Истинската му коса – светлокафява с лек червеникав оттенък, гъста и не особено спретната – бе завързана на опашка отзад на главата му.
Алоизия и Констанца, отегчени от италианския, отидоха при други гости на празненството, заедно с Бенучи, който все още държеше Алоизия под ръка. Лидия, която не обичаше тълпите и беше притеснена, се оттегли в края на залата и седна на един стол.
– Негодник – прошепна Ана на Моцарт.
– Не бях на себе си, когато ви слушах тази вечер – отговори той, пристъпвайки по-близо до нея. – Едва не загубих ума си. Не искам да си мислите, че... Разбирате ли, тези неща очевидно означават много за мен. Искам да кажа, че това са неща, за които постоянно мисля, имат пряко отношение към живота ми и всичките ми мечти. Имам предвид, че ви чух и ви видях, и не съм на себе си... от вълнение, искам да кажа, и от радост. Човек прекарва цял живот в мечти относно определен тип певец, но да ви видя, да мога почти да ви докосна...
Тогава той я погледна с широко отворени очи и тя разбра, че и двамата си спомниха чорапите ѝ.
– Боже мой! – възкликна той. – Какво не бих дал, за да напиша опера буфа за певица като вас. Бих отрязал собствения си крак. Ръцете не. Ръцете ми трябват.
– Познавате Томас Линли********, нали? – попита тя. – Когато бях малка, бях влюбена в него.
Брилянтният млад английски композитор Линли се беше запознал с Моцарт по време на едно турне в Италия, когато бяха момчета на една и съща възраст. Няколко години по-късно той се бе удавил в езерото в замъка Гримсторп, оставяйки толкова много великолепна музика ненаписана.
– Така ли? – попита Моцарт със съчувствие. – С него бяхме приятели. Беше истински гений.
Внезапно тя изтрезня и настроението ѝ се помрачи.
– Държахте се много лошо, синьор. Не трябва да постъпвате така лекомислено. Ако това беше пиеса, щяхте да сте ме белязали до живот.
– Ще ми се да беше пиеса – повдигна вежди той, заинтересуван.
– Пиесите обаче винаги имат нещастен край.
– Не и ако са комедии.
Тя се намръщи и извърна поглед.
– Когато Томас Линли се удави, не беше комедия.
– Това е в миналото. Сега сте във Виена.
– Да, аз съм във Виена, а вие сте женен – отбеляза тя.