– Разбира се – отговори притеснено Ана.
Алоизия прехапа устни и тихо промълви:
– Франческо Бенучи ме съблазни. – Положи ръка на гърдите си и продължи: – Ах! Виждам, че оставаш безмълвна. Все пак трябва да си видяла колко запленен остана той от мен още от първия момент. Разбира се, никога не съм мислила, че може да се получи нещо, но той е толкова красив, а гласът му, ти го знаеш, може да поквари и светец, а със съпруга ми се бяхме скарали ужасно... – Тук тя отново разтърси глава. – Оттогава насам сякаш са ми поникнали крила! Мъжът ми не подозира, но ако узнае, ще убие и двама ни. Разбира се, това не трябва да се повтаря, но ах... – въздъхна тя. – Не знам дали мога да му устоя. Изпраща ми купища любовни писма по прислужницата ми. Толкова е забавно. Веднъж мъжът ми влезе, докато четях едно от тях, и трябваше да го крия. Толкова ми олекна, след като го споделих с теб, скъпа моя. Толкова си мила и добра! Помагаш ми да сваля този товар от плещите си! Изгаряше ме отвътре да го споделя с някого, а ти си толкова великолепен слушател, колкото си мислех, че ще бъдеш. Ще станем толкова добри приятелки. Ще се видим утре. Имам една страхотна изненада, но нищо не пречи да я споделя с теб още сега. Ариите ми в операта бяха толкова скучни и толкова неподходящи за таланта ми, че помолих зет си Волфганг да ги промени. Той го направи наистина великолепно! Утре ще ги изпея. Той беше лудо влюбен в мен, когато бяхме млади. Сигурна съм, че причината беше гласът ми. При музикантите често става така. Аз обаче му отказвах, колкото и да ми се молеше, затова той се ожени за сестра ми! Можеш ли да го повярваш? Винаги съм смятала, че изглежда малко странно, но разбира се, Констанца няма моите преимущества. Мисля си, че той все още ме обича. Човек може да го разбере от начина, по който пише за мен. Волфганг изразява сърцето си чрез музиката.
Тайната среща
Влюбен в нея или не, Моцарт добре познаваше гласа на Алоизия. Ариите, които беше написал за нея, получиха най-големите овации тази вечер. Човек не можеше да се сърди, защото просто се радваше, че са били написани. Към първата ария на Алоизия бе проявен по-голям интерес, отколкото към цялата роля на Ана. Алоизия бе на седмото небе. Но все още ѝ липсваха каквито и да било актьорски способности, на италиански пееше крайно неубедително, а в ниските регистри гласът ѝ не се чуваше от оркестъра. Или поне така мислеше Ана. Вероятно обаче Моцарт харесваше този тип глас – звънтящ и висок. Несъмнено имаше огромна разлика между германската и италианската певческа школа и композиране. На страната на италианците беше мощта на традициите. Моцарт бе малко див и новаторски за сегашните разбирания и определено не беше италианец.
Когато гледаше как Алоизия и Бенучи се шегуват тази вечер – Бенучи упражняваше своя немски, Ана почувства острите зъби на ревността, за която толкова често бе пяла, но рядко бе усещала. Тя стисна устни и реши да стане по-коравосърдечна. Нямаше нужда да добавя още към срама си. Той не я обичаше и никога не я бе обичал. Макар да беше красив и силен, макар при вида му сърцето ѝ да потреперваше, тя не представляваше нищо за него. Той харесваше жена, която беше нейна пълна противоположност. Нима това не го принизяваше в очите ѝ? Нима това не бе признак за непостоянство, лекомислие и недостоен за един джентълмен характер? Майка ѝ често ѝ бе чела лекции за характера и верността. Казваше, че не става въпрос за любов, ласкателства или приятен външен вид. Всичко това се превръщало в прах. От значение били само характерът и честта, произходът и семейството на един мъж, това как се държи, как говори и как пише писма. Тези качества издържали изпитанията на времето.
Гледката на Алоизия и Бенучи нараняваше Ана. Тя знаеше, че това е само суета, но въпреки всичко изпитваше болка. Преди никога не бе имало „алоизии“. Ако Алоизия не бе толкова превзета, толкова напориста, с толкова очевидно липсващо чувство за благоприличие, може би щеше да ѝ е по-лесно да я гледа заедно с Бенучи. Но да обича такава жена? Да ѝ пише любовни писма? Той, който мразеше писмата? Как Ана бе повярвала на подобен мъж!
И все пак всичко това беше напразно. Тя го обичаше и сигурно щеше да го обича до края на дните си. Нямаше надежда. Постоянно мислеше за него, а не можеше да го сподели дори и с Лидия, защото тя не искаше да слуша.
Животът ѝ стана сив. Нищо не можеше да я зарадва. Нея, която винаги бе развеселявала хората! Чувстваше постоянно недоволство и неудовлетвореност. След това научи, че той скоро заминава, макар и само временно, за да изпълни някакъв договор във Флоренция. Почувства, че трябва да направи нещо.