Повика го в гримьорната си по време на един антракт и започна да го умолява да правят любов. Никога до този момент не се беше държала толкова дръзко, не и откакто Лидия я бе придружила за срещата им във Венеция.
Той не искаше. Повтаряше, че не я обича и не може да се ожени за нея, а тя го молеше и го целуваше, говорейки, че им е по-хубаво един с друг, отколкото с когото и да е било друг. Въпреки всичко това бе голям шок. Той ѝ отказваше и отказваше, докато в един момент я бутна на масата и почти жестоко започна да повдига полите ѝ. Тя трябваше да положи усилия да не издаде звук, за да не разбере той колко я наранява. Обикновено веселото му лице сега бе като обладано от зъл дух – поглеждаше я рядко, докато тя почти плачеше не само от болката, но и защото разбираше, че никога вече няма да бъде толкова близо до него. Никой от двамата, и тя бе сигурна в това, нямаше отново да постъпи толкова безразсъдно. Опита се да запомни всяка една секунда, да запечата всяко едно докосване, всяко усещане, всеки дъх.
Той излезе, без да промълви нито дума. Тя оправи дрехите си, прекалено шокирана, за да разсъждава или да изпитва съжаление, след което излезе на сцената да довърши ролята си.
На сцената той изигра ролята на веселия Тита както винаги, но посрещаше погледа ѝ с по-голяма неохота от обикновено. Нейната Дорина бе разсеяна и безжизнена, а гласът ѝ – отслабнал. Сценичният директор забеляза промяната и ѝ препоръча да си почива повече.
Трупата бе разпусната за лятото, аристократите отидоха в летните си резиденции в провинцията, а Бенучи замина за Италия и щеше да отсъства месец-два. Макар да мислеше за него непрестанно, Ана не му изпрати нито едно писмо. Това бе гордостта, която ѝ бе останала – че този път не му е писала. „Не са много младите дами, които притежават подобна сила на духа“, мислеше си тя. От време на време, в по-тежките моменти, ѝ минаваха мисли да посегне на себе си. Не направи обаче подобно нещо. Повтаряше си, че мъката ѝ не е чак толкова голяма.
Посещението
Тя посети Моцарт един следобед, за да може той да опита с нея една ария. В момента пишеше опера, носеща заглавието Измаменият жених, която се надяваше да бъде одобрена от императора за изпълнение в Държавния театър. Ана се отзова с удоволствие. Не се чувстваше добре и се надяваше той да я разведри.
Моцарт и жена му живееха на втория етаж, над няколко магазина. Домакинството бе същински хаос от хора и звуци – слуги, ученици, инструменти, купчини партитури, преписвани от Констанца и помощниците на Моцарт. Ана се почувства, сякаш е на пазара, а не в нечий дом. Просторната предна стая бе с висок таван, изрисуван със звезди и херувими, и бе толкова голяма, че в нея можеше да се танцува. Имаше и тридесет стола и четири канапета за публиката по време на домашните концерти. Въздухът бе наситен с миризмата на кафе и дим. Някой свиреше на цигулка.
– Някъде там е – каза Констанца и отмести с ръка падналата на челото ѝ коса, оставяйки петно от мастило на кожата си. – Извинете ме, че не ставам, но трябва да довършим тези до утре.
Ана си проправи път между мебелите. Вратата към кабинета му беше затворена. Почука толкова леко, че докато чакаше, се зачуди дали изобщо я е чул.
– Направо влизайте – извика Констанца от съседната стая. – Знае, че ще дойдете.
Моцарт се мръщеше пред пианото.
– Днес не мога да свиря – заяви той. – Изобщо не се получава. Чуйте това. – Изсвири няколко такта и завърши с удар по клавишите.
– Вие не можете да свирите лошо, дори да се опитвате – усмихна се нервно Ана.
– Не се опитвам, за бога! Сякаш не са моите ръце. – Изправи се рязко и я целуна по бузите. Ръцете му докоснаха нейните, след което той отмести поглед, като че ли нещо друго е привлякло вниманието му. – След няколко дни ме чака голям концерт. Трябва да дойдете. – Начумери се. – Радвам се да ви видя. Изглеждате добре. Вижте какво съм измислил за арията, но са само нахвърлени идеи.
Нищо не го задоволяваше, независимо колко пъти тя го изпяваше. Задраскваше ноти и после ги пишеше отново. Постоянно повтаряше колко мрази либретото********.
Накрая Ана го попита неуверено:
– От мен ли сте недоволен? Не пях ли добре? – И макар да се усмихваше, гласът ѝ беше тих и с треперливи нотки, защото да не я харесат бе нещо, което не би понесла.
– Изобщо не става въпрос за вас – поклати глава той.
Ана потрепна.
Той се стана и ѝ отправи една бърза усмивка. Големите му очи сменяха цвета си, докато гледаха навсякъде, но не ѝ лицето ѝ. Той ту се отдалечаваше, ту се приближаваше до пианото.