– Е, ще ви изпратя.
Останаха така за момент, без да се гледат. Моцарт трябваше да отвори вратата. Тя нямаше да го направи. Той стоеше близко до нея и Ана се почувства зле. Беше грешка да идва, но въпреки всичко не искаше да си тръгва.
– Синьорина – започна нерешително той. Гласът му бе топъл и нежен. – Когато ние... когато ви видях за първи път... бях полупиян. Не знам какво ми стана. Когато бях млад, беше друго, но от две години съм женен.
Ана усети как някакъв огън се разгаря в гърдите ѝ. Всичко вървеше в погрешна посока.
– Дори не си го спомням – каза тя с благородна усмивка. – И двамата не бяхме на себе си.
Радостите в живота
Една сутрин Ана се появи за закуска доста бледа, а госпожа Стораче се беше загледала през прозореца с отворена книга в скута. Дъщеря ѝ започна да размества приборите за закуска.
– Изглеждаш ми болна, Ана – отбеляза госпожа Стораче. – Не се храниш.
– Мамо – започна Ана. За момент се възцари тишина, след което лицето ѝ посърна. – Мамо, трябва да ти кажа нещо.
Бавно и тихо тя разказа всичко на майка си. Не искаше да каже кой е бащата. Важното било, че той не трябва да знае и че не би се оженил за нея. Все пак беше лесно да се отгатне. Буфото. Италианската змия.
– Ти ни съсипа – прошепна госпожа Стораче.
Взря се в дъщеря си, след което се изправи и закрачи из стаята, а всяка нейна дума изплющяваше като удар с камшик.
– Или трябва да избягаме и да се оставим в ръцете на някоя милосърдна организация, или да се омъжиш. Ако хората разберат каква блудница си – отсече сурово тя, – това ще бъде краят на всичко. На всички твои радости, всички балове и приеми, всички принцове и красиви бижута. Глупаво дете. Или трябва да те скрием, или да се омъжиш. – Тя удари с книгата по масата и звукът прозвуча като гръмотевица. Ана хлипаше, покрила лице с длани.
– Чуй ме – каза госпожа Стораче, докато крачеше. – В града има един господин, който познаваше баща ти. Цигулар от Ирландия. Истински виртуоз. Писа ми миналата седмица. Спомена и теб. Музикант и вдовец. Ще го поканим на чай, ще се държиш като ангелче и ще се молиш на Бог той да те спаси. Чуваш ли ме? И още довечера ще отпратиш Лидия. Няма да позволя под покрива ми да живее жена, която е продала честта ти.
– Но Лидия няма нищо общо...
– Каквото и да е направила – изръмжа госпожа Стораче – или не е направила, не е изпълнила дълга си. – Взе книгата си, стисна я пред себе си като щит, върна се на стола си и започна отново да чете, докато дъщеря ѝ ридаеше горко.
Скъпи Ф., майка ми побесня и изгони Лидия, не мога да ти кажа защо. Тя нищо не е направила. Ще я приемеш ли, докато нещата се поуспокоят? Знам, че при теб има достатъчно място. Тя е работлива и ще ти служи по-добре от всеки друг. Исках да я изпратя при Майкъл, но тя настоя да дойде при теб. Моля те! Обичам я като сестра.
Твоя, с разбито сърце, А.
Бенучи скоро се бе върнал от Флоренция. Вгледа се в жената пред себе си – висока почти колкото него, с опасен поглед в очите.
– Помня те от Венеция – каза той. – Мислех, че не ме харесваш.
– Така е – подсмъркна Лидия.
Той се сети за Ана. Почувства се виновен, но не можеше да измисли как да поправи нещата. Когато и да се видеха, нищо не се получаваше.
– Добре дошла – каза накрая той. – Но само за малко. Правя го заради господарката ти.
– Колко любезно от ваша страна, господине – отговори Лидия сопнато и се шмугна покрай него. Нямаше намерение да отрови Бенучи, но мисълта, че би могла, ѝ носеше странно удовлетворение.
Ухажването
Скъпа госпожо,
Сигурен съм, че не ме помните, но се надявам да простите дързостта ми да Ви пиша, когато Ви кажа, че познавах съпруга Ви в Лондон, където и чух дъщеря Ви да пее, когато бе още дете. Дори тогава бях убеден, че ще се превърне в прекрасна дама! Вероятно не си спомняте, затова ще Ви припомня, че съм, скромно казано, цигулар виртуоз. Тъй като прекарах миналата година, пътешествайки по континента, и скоро се завърнах във Виена, където нямам приятели или познати, усещам, че копнея за контакти със сънародници англичани. Дори писането на настоящото писмо на нашия прекрасен език е удоволствие за мен! След смъртта на съпругата ми съм сам на този свят. Отседнал съм в „ Арфа и глиган“. Моля, пишете ми, ако нямате нищо против да посетя Вас и дъщеря Ви някой следобед да си поговорим. За госпожица Стораче пазя най-топли спомени и ще бъда безкрайно щастлив да я видя пораснала.