– Щях да ви поздравя още същата вечер, след като изиграхте Купидон – продължи Фишър, – но бяхте заобиколена от приятели, а покойната ми жена бе толкова уморена, че пожела веднага да се приберем вкъщи. Така че, както виждате, вината е изцяло нейна, че не ме помните, и трябва просто да ми повярвате, че аз ви помня и ви се възхищавам от онзи ден насам. Какво щастие е да установя, че дамите Стораче са в град, в който не очаквах да намеря никого!
– Защо сте дошли тук тогава? – попита Ана.
Той отпи от чая си.
– Търсех нещо.
– И вярвате, че ще го намерите във Виена?
– Може би вече съм го намерил.
Ана рязко остави чаената си чашка на масата и повика двете си кучета, които повдигнаха глави и отидоха при нея.
– Вие сте моите единствени любимци, нали го знаете? – каза им тя. Кучетата, с глави в шепите ѝ, замахаха енергично с опашки и я погледнаха с бегло любопитство. – Обичате ли кучета, господин Фишър? Аз ги обожавам. – Тя издърпа едно от горките животинчета в скута си. – Учителят ми по пеене имаше прекрасни кученца като тези тук. Понякога си мисля, че те са по-добри от хората. По-прями са. Любовта им е всеотдайна. Никога не се променят.
– Възхитителни черти и в звяр, и в човек – отбеляза Фишър.
– Като бебета са – зависят изцяло от господаря си. Също като нас, горките жени, както биха казали някои!
– Не бих казал – засмя се Фишър. – Не можете да ме накарате да сравнявам кучетата с жените, госпожице Стораче.
– В Неапол имах котка – продължи Ана. – Помниш ли, мамо? Прибрах я от улицата. Един ден избяга. Изобщо не ме е обичала – тогава го разбрах, така че не страдах много. Дори не я потърсих.
– Сигурно някоя каруца я е сгазила – вметна госпожа Стораче – или я е изял някой див звяр.
– Надявам се – каза Ана. – Беше едно проклето създание.
– Но грешиш, като казваш, че не си тъгувала, скъпа моя – додаде майка ѝ. – Не знам защо говориш така. Помня, че беше съкрушена. Не искаше нито да се храниш, нито да пееш.
– Да – заяви Ана тихо, но сурово, – неприятно е, когато нещо, което харесваш, не се върне при теб.
Фишър се прокашля и се наведе напред.
– Надявам се да имам честта да свиря за вас, госпожице Стораче, за да видите на какво съм способен. Говоренето не ми се отдава. Обичате ли цигулката?
Ана направи усилие да срещне погледа му и видя, че се усмихва.
– Това е любимият ми инструмент.
– И аз така си мислех – кимна той.
– Нима? Как така? Когато ме видяхте като дете? Чухте ме да пея и погледнахте в душата ми?
– Бях уверен, че е така – повдигна вежди той и закима. – Бяхте съвсем малко момиче, но усетих, че ви познавам така, както познавам себе си.
– Глупости! – отсече рязко Ана. – Нищо подобно не се е случило. Измислихте си всичко.
– Помислих си, че сте като мен, така е – не отстъпваше той. – Заради музиката в душата ви.
– Значи сте сбъркали – въздъхна тя. – Понякога мисля за душата си като за най-немузикалното нещо във вселената. Моля ви, не обиждайте вашата, като я сравнявате с моята.
– Мисля, че обратното е вярно – каза Фишър. – Прекалено сте скромна.
Ана отблъсна кучето си.
– Все още не сте ме чули да пея, господин Фишър. Може пък да се окаже, че съм била в най-добрата си форма, когато сте ме видели за последно.
– Чух великолепни отзиви за пеенето ви – отговори Фишър, – в които не се съмнявам. Мога да го чуя дори сега, скрито в така музикалната ви реч.
– Аз не съм онова дете – грубо възрази тя и приглади с ръка роклята си. – Всеки момент ще ме ядосате.
– Ана! – възкликна майка ѝ.
– Същото дете сте – каза Фишър.
– Не, господине, не съм.
Тя се изправи, а с нея стана и той. Наистина беше висок.
– Довиждане, господин Фишър. Пожелаваме ви приятно прекарване във Виена.
Той я погледна изненадано.
– Разбирам. Ядосана сте. – Хвърли поглед към госпожа Стораче и ѝ отправи окуражителна усмивка. – Надявам се скоро да се видим отново, когато сте в по-добро разположение на духа. Довиждане засега, госпожице Стораче.
– Ако го изпуснеш – отбеляза горчиво майка ѝ по-късно, – никой няма да ти помогне.
Ана се втренчи в пространството. Чувстваше се толкова зле, че ѝ се искаше да си легне.
– Ех, мамо, той не иска да бъде изпуснат.
Розина
На следващия ден Джон Фишър покани Ана да го придружи на постановката на „Хамлет“ в Държавния театър. Тя прие. Представлението беше на немски. Съпругът на Алоизия, Йозеф Ланге, играеше главната роля. Фишър седеше до Ана, а топлината, лъхаща от него, както и миризливият му дъх я караха да се отдръпва, но тя остана спокойна и сърдечна.