– Бих желал да ви видя отново – заяви той. – Какво ще кажете за утре?
Тя поклати глава.
– Утре ще пея за семейства Тун и Хоенщайн.
– Тогава нека ви придружа.
Ана се изчерви. Моцарт също щеше да е там, а тя никога не го бе чувала как свири.
– Това е частен салон, господин Фишър.
– Аз ще бъда ваш гост. Може да посвиря на цигулка. Свирил съм на императрицата на Русия, така че съм достатъчно добър за Тун и Хоенщайн, които и да са те.
Беше го ядосала. Сложи ръка на рамото му и му отправи нежен умолителен поглед.
– Друг път, господин Фишър. Вдругиден, да речем. Вдругиден цялата ще съм ваша.
– Но не и утре – присви очи той.
– Не и утре.
– Срамувате се да се появите в моята компания.
Тя преглътна и каза:
– Скъпи господин Фишър, нищо не би било по-далеч от истината.
На следващата вечер Ана пристигна сама в салона на графиня Тун, чиято красота, вкус и елегантност биха вдъхновили поети на всякаква възраст. Бе поканена там да пее, но това бе колкото професионален ангажимент, толкова и социално събитие, а тя го очакваше от много време, независимо от личните несгоди, които я бяха сполетели. Когато пристигна, Моцарт вече беше там. Той я поздрави, но веднага го извикаха в другия край на помещението. Ана бе доволна. Не знаеше за какво да говори с него. С нетърпение очакваше изпълнението му, защото тогава щеше да има свободата да го гледа открито. Бе забравила очите му, бледността на кожата, слабото му тяло. Забравила бе и многообразието от изражения, които с такава лекота се сменяха на лицето му – от веселие до пълна концентрация. После дойде нейният ред да пее.
Греейки в нарцисовожълтата си рокля, графинята, която бе великолепен музикант, изсвири за Ана арии от изключително популярната адаптация от Паизиело на „Севилският бръснар“ на Бомарше********. Ана с раздразнена установи, че основната ѝ цел бе да впечатли Моцарт. Реши, че я слуша с внимание. Допусна, че му се е харесала. И тези мисли я накараха да забрави смрадливия дъх на Джон Фишър. Стаята бе просторна, а акустиката ѝ – приятна. Графинята свиреше толкова добре, колкото който и да е професионален музикант, а пианото бе един великолепен „Stein“********.
След като приключи, Ана се върна на мястото си сред публиката и с трепереща ръка прие чаша шери. Граф Тун, щастливият съпруг на графинята, се усмихна лъчезарно на жена си, която се движеше грациозно сред гостите. Всеки неин жест бе изящен и изчистен до съвършенство, а лицето ѝ открито и с приветливо изражение. Тя приемаше комплиментите на присъстващите и отговаряше напевно на френски, който владееше почти толкова добре, колкото и родния си немски, че е наистина голямо щастие сред тях да е певица като госпожица Стораче. Виждайки как Ана и тази благородна дама се движат заедно, човек не можеше да не си помисли за устатата Розина от „Севилският бръснар“, превърнала се в меланхоличната, пренебрегната графиня Алмавива от втората комедия на Бомарше „Сватбата на Фигаро“. Графиня Тун обаче не страдаше от подобни проблеми. Тя бе най-добросърдечният човек във Виена, всички я обичаха, и слава на бога, бе влюбена в музиката.
Моцарт се настани пред пианото и изчака гостите да се успокоят и да седнат по местата си. Беше с червен сюртук, извезан със златни нишки. Върху гърдите му се спускаше огромна дантела. Не носеше партитури. Щеше да изсвири една соната по памет, след което да импровизира по зададена му тема.
Стаята сякаш се сви около него, светлините затрепкаха и се приглушиха. Свиреше почти неподвижен. Седеше пред пианото в изправена поза не толкова породена от напрежение и възбуда, колкото от съсредоточаване и удоволствие.
Ана бе гледала изпълненията на мнозина виртуози. Волфганг Моцарт надминаваше всеки един от тях. Той издиша, а с дъха му, изпод уверените му ръце, се понесоха толкова много ноти. Той свиреше така, както тя винаги бе мечтала да пее, както си представяше, че би пяла, ако не бе толкова емоционална и целеустремена, а по-безкористна и уверена, да пее просто заради самото пеене. Изражението му почти не се променяше. Изглеждаше така, сякаш слуша успокояващо пророчество за бъдещото благоденствие на децата си. Спокойните му отворени очи сновяха из помещението, без да виждат никого. Усмивката на устните му бе едва забележима. Усмихваше се на себе си, защото не изпитваше необходимост да парадира с емоциите си. Не би отвлякъл вниманието им от музиката, не би увредил съвършенството ѝ с някакви жестове и въздишки. Изглеждаше толкова благороден и спокоен, колкото лекар, грижещ се за чудотворно излекувано дете. И независимо от цялото му самообладание никой не изпитваше повече удоволствие от изкуството му от него самия.