Когато сонатата достигна края си, той се обърна към тях и весело поиска да му бъде дадена мелодия, върху която да импровизира. Граф Тун, смигвайки на Ана, предложи това да бъде лайтмотивът на нейната най-известна ария от „Севилският бръснар“.
– Прекалено е известна! – възкликна Моцарт. – Всеки ще си помисли, че съм се подготвил предварително върху нея. – След като не му бе предложено нищо по-добро обаче, той се съгласи да разработи темата от „Бръснаря“.
Не можеше да има и най-малкото съмнение, че импровизира в момента. Намираше все по-нови и необичайни начини да изследва и промени мелодията, всеки обрат идваше напълно неочаквано и въпреки всичко съвсем на мястото си, без пауза или погрешен тон. Творческият му гений изглеждаше безкраен. Темата присъстваше навсякъде и винаги се променяше. Точно когато ти се струваше, че е стигнал прекалено далеч, че е променил мелодията до неузнаваемост, тя се появяваше отново, мелодията на Ана, чакаща търпеливо зад поредния ъгъл, почти същата, каквато я бе оставил, но по-дълбока, по-сложна и убедителна, с всичките извивки и украси, в друга тоналност, ритъм или лад, с всичките промени, на които я беше подложил. Ана бе изцяло погълната. Когато Моцарт свърши, тя се почувства буквално празна. Усещаше интелект и възприятие отвъд собствените ѝ възможности. Музиката я караше да изпитва смирение и я вдъхновяваше, караше я да иска да запее арията си отново, на момента, за да може да му покаже на какво я е научил, или да не я изпее никога вече, защото нямаше да е толкова добра, колкото бе свирил той.
– Не е ли великолепен? – попита я графиня Тун, докато ѝ предлагаше някакви дребни сладки. – Казах му, че трябва да е последен, иначе пръстите ми щяха да са като парализирани, докато свиря за вас.– Тя огледа помещението с благосклонно одобрение. – Днес надмина себе си. Чували ли сте някога през живота си толкова обширна импровизация? При всяка промяна усещах как очите ми се отварят все повече и повече, как сърцето ми забива все по-силно от... не знам какво... нервна възбуда, удоволствие, благодарност... искрена и изпълнена с удивление благодарност.
– Нямам думи – сподели Ана на милата графиня. Усмихна се с усещането за пълнота и щастие. В този момент ѝ бе лесно да си представи, че не съществува нито бебето, нито Джон Фишър. Бяха изчезнали. Всичко отново бе цяло, възстановено така, както трябва да бъде. Изпълнението на Моцарт бе успокоило прегрелия ѝ мозък като хладна вода. На мястото на паниката и объркването сега имаше яснота и спокойствие. Всичко щеше да се оправи. Беше почти сигурна, че всичко ще бъде наред. – Никога досега не го бях слушала да свири.
– Какво, скъпа моя? През всичките тези седмици? Изумена съм. Сигурно сте били заета и това ви е попречило. Е, значи имате късмет, защото той напуска Виена вдругиден.
– Заминава? – Ана се огледа бързо и го видя до масата за вист, където спокойно разговаряше с възрастна графиня.
– За съжаление, да – потвърди графинята, проследила погледа на Ана. – Всички изпитваме чувство на загуба. С жена му ще посетят неговото семейство в Залцбург.
– За колко време?
– Няколко седмици, поне така мисля. – Усмивката на графинята се разшири още повече. – Виждам разочарованието ви. И аз се почувствах така, когато ми каза. Аз съм една от най-големите почитателки на хер Моцарт и по тази причина си въобразявам, че е само мой. Разбира се, той е свободен мъж и може да прави каквото си поиска. Имахте късмета да го чуете тази вечер в най-добрата му форма!
Малко по-късно Моцарт се приближи към Ана и тя най-накрая успя да поговори с него. Поздрави го и видя колко е горд и щастлив, колко мило говори за жена си. Опита се да му обясни колко е впечатлена от изпълнението му и как е променил начина, по който възприема една ария, позната ѝ толкова добре. Внезапно се засрами, макар да видя, че той разбира за какво му говори. Предната вечер бе гледала „Хамлет“, обгърната от дъха на Джон Фишър, но това бе забравено. Отново бе в мир със себе си.
– Цялата музика ли си представяте? Искам да кажа, когато ме чухте да пея, бяха ли всички онези вариации вече в главата ви? – попита колебливо тя.
Той се засмя и поклати глава.
– Измислям си ги в движение. Така е по-забавно. Дали ще успея? Не е ли прекалено? Е, сега вече е прекалено и трябва да намеря начин да се върна. Някой отегчен ли е сега? Клюма ли някой? Да? Тогава да забързаме, да го направим по-силно, да повдигнем тоналността и модулацията, да се върнем и да го обърнем надолу с главата. Сега не стана ли малко тъжно? Да го повторим, а после да го добавим към другото, ето така, по-леко, по-леко... Ето, отново сме на темата, но в минор, а мелодията преминава през цялото като пътеводна нишка, водеща ме през лабиринта. Загубя ли я, край с мен. Трябва да я задържа в сърцето си. Всичко се върти около нея. Разбирате ли? Но план няма. Ако има план, значи не е истинско. Ще трябва да го наричам по някакъв друг начин, а не импровизация.