Лицето му бе поруменяло от удоволствие, а докато се опитваше да я накара да разбере как мисли, ръцете му възбудено рисуваха картини във въздуха. Погледна в очите ѝ с такъв ясен и откровен поглед, че тя се почувства, сякаш наблюдаваше изгрева на слънцето над морския хоризонт. Ана кимна, след това отново и отново и му разказа, че прави или поне се опитва да прави същото, докато пее. Значи бяха сродни души. Ана се успокои, че Моцарт не е мислил за нея, докато е свирел – беше прекалено суетно от нейна страна да го вярва. Не, всичко бе далеч по-просто. Той е изнесъл представление. Позволил е на всички да споделят удоволствието му. И точно това изпълнение, този риск, го правеха така необикновен.
Джон
Когато Ана за пръв път чу изпълнение на Джон Фишър по време на един частен концерт, той търсеше погледа ѝ през всяка пауза или интервал. Беше добър цигулар, на нивото на брат ѝ или на печално удавилия си Томас Линли. Когато се съсредоточеше, чертите на лицето му омекваха и изглеждаше по-млад и по-открит, а арогантността му и склонността към перчене се превръщаха в част от музиката. Когато свиреше на полирания инструмент, ръцете му бяха неочаквано нежни и пъргави и ако не бяха такива, от него не би излязла никаква музика.
По изчисления на Лидия Ана бе във втория месец, но бебето си оставаше тихо и малко, сякаш знаеше, че всичко трябва да бъде запазено в тайна.
Джон Фишър бе възпитан джентълмен и добър музикант. Бил е приятел на баща ѝ в миналото. Майка ѝ винаги бе мечтала Ана да се омъжи за британец и вероятно на никого нямаше да му се стори странно, че Ана се е покорила на това желание.
Срещаше се с Лидия винаги, когато можеше – по кафенетата или в парковете. Лидия искаше тя да избяга, но Ана казваше, че е невъзможно. За бременността ѝ Лидия обвиняваше само себе си.
Ана и Фишър разучаваха партитури и свиреха заедно, посещаваха концерти и ходеха на излети. В средата на август госпожа Стораче покани Фишър на чай и му каза, че има съгласието на дъщеря си, така че всяко по-нататъшно забавяне би било удар по честта на Ана. Изненадан до известна степен, той призна, че също предпочита по-кратък годеж.
– Госпожице Стораче – започна внезапно той, докато един следобед, скоро след гореописаната среща, се разхождаха в Пратера. – Мисля, че сте най-прекрасната дама, която някога съм срещал. – Спря се на място и взе ръцете на Ана в своите.
Ана не го харесваше и ѝ се искаше да е някъде другаде. Бузите му бяха дебели, а очите прекалено сини и с остър поглед. Говореше бързо, сякаш се опасяваше, че тя ще избяга, преди да е довършил. Слънцето светеше директно в лицето му и го караше да се мръщи неприятно. Ръцете му, дали поради нервност или от жегата, плуваха в пот. Тя се опита да ги докосва колкото може по-леко и едва си поемаше въздух.
– Омагьосахте ме – продължи Фишър. – Не съм ви забравил през всичките тези години. Обичах баща ви. – В очите му заблестяха сълзи, а тя си помисли, че очевидно е по-емоционален мъж, отколкото изглежда на пръв поглед. – Знам, че почти не ме познавате – говореше той. – Знам, че можете да имате всеки, когото пожелаете. За бога, знам го. – Това не беше съвсем вярно, тъй като нито един истински джентълмен не би взел за жена момиче, което излиза на сцената. – Обаче аз ви обичам – заяви Фишър. – И бих направил всичко, всичко, скъпа госпожице Стораче, за да ви имам. – Влажните му длани стиснаха нейните, а самият той се намръщи срещу слънцето. – Защо не казвате нищо? – извика той. – Госпожице Стораче, защо гледате толкова невъзмутимо, докато ви разкривам сърцето си? Няма ли да приемете? Няма ли да ме направите най-щастливия мъж на света, като станете моя съпруга?
Кръвта се оттегли от лицето на Ана. Тя помълча няколко секунди, сякаш чакаше някой да я спаси. Но никой не се появи.
– Да – прошепна тя. – Да, господин Фишър. Приемам.
– Скъпа моя – каза той и я притисна в обятията си. – Джон. Трябва да ме наричате Джон. Скъпа моя!
И докато му се усмихваше и приемаше настойчивите му целувки, Ана мислеше за себе си като за една от онези плоскодънни товарни лодки, които се спускаха по дълбокия, бърз Дунав към очакващите ги градове надолу по течението, които нямаше да имат нито силата, нито средствата, нито волята да се върнат.