Писмото на Стивън гласеше:
Признавам си, че съм изненадан. Макар да не познавам въпросния джентълмен, доверявам се на преценката на майка ни, както и на твоята, и ти пожелавам, скъпа и несравнима моя сестро, драга Ана, цялото щастие на света, което господин Фишър може да ти осигури. Предай му от мое име, че става притежател на една от най-скъпите жени в живота ми. И трябва да се отнася с нея като с богиня и кралица.
Бенучи се намръщи и на лицето му се изписа объркване.
– Но защо толкова набързо?
– Да, набързо е, но и двамата го искаме – усмихна се весело Ана. – Той е добър човек и ще ме направи щастлива, а и всички ме увещават да се омъжа.
Той замълча доста дълго и въпреки всичко някаква частица от нея започна да тръпне в дива надежда. „Моля те – помисли си тя, докато му се усмихваше. – Моля те, Франческо.“ След това обаче той трепна, сякаш се събуждаше, усмихна ѝ се и я целуна по бузите.
– Извинявай, просто съм много изненадан. Поздравявам те. Това са много добри новини. Всеки мъж на света ще е щастлив да е с теб.
– Е, не всеки – каза тя с усмивка.
Той стисна рамото ѝ, сякаш не бе казала нищо.
– Оставаме си приятели, нали. Това е най-важното нещо.
Тя се извърна от него и отговори:
– Да.
Смелост
Ожениха се в холандското посолство. Ана бе облякла най-хубавата си копринена рокля и изглеждаше, по думите на майка си, по-хубава от всякога. Госпожа Стораче носеше висока бяла перука и рядко проговаряше, но бе очевидно, че се наслаждава на церемонията с нейните ясни правила, почтеност и святост. Наистина харесваше Джон Фишър. Той имаше величествена осанка и сърце на християнин, а и изглеждаше достатъчно стабилен, за да ръководи дъщеря ѝ. Понякога, отбеляза тя, дори от неприятните неща може да произлезе нещо хубаво.
Ожениха се в една петъчна сутрин. Светлината струеше над главите им. Присъстваха всички приятели на Ана, както и няколко от покровителите ѝ. Бенучи седеше вляво, една тъмна фигура в края на полезрението ѝ.
Лицето на Фишър бе изпънато и строго, сякаш усещаше тежестта на бъдещите отговорности. Изрекоха клетвите си, подписаха се в регистъра и всички прочетоха молитва. Свиреше духов квинтет – приятели на Ана от оркестъра, след което имаше лека закуска. Майка ѝ не проговори на Бенучи. Ана също не можеше да говори с него. Той измърмори някакви банални поздравления и се оттегли с Лидия, която го придружаваше. Самата Лидия здраво прегърна Ана и ѝ прошепна:
– Смелост, смелост, той е добър човек. Всичко ще е наред. – Така или иначе, нямаше смисъл да казва нищо друго.
Ужасно бе да легнеш с непознат. Спалнята е място, където човек трябва да се чувства добре, да се отпусне. Място за любов и почивка, място, където човек остава уязвим в прегръдките на съня, където тъмнината на нощта те обгръща. На Ана ѝ бе нужна огромна смелост, за да приеме този мъж с неговите уверения за нежност, с неговите желания. Докато се опитваше да заспи между тежките му ръце, тя мислеше за бъдещето, за „докато смъртта ни раздели“, и у нея се събуждаше ужас отвъд представите ѝ. Не желаеше смъртта му, макар и това да бе цената на нейната свобода. Но той щеше да остарее, някой ден наистина щеше да е стар, а със старостта идваше и благословената липса на внимание. Мисълта, че това бе най-доброто, на което може да се надява, я накара да се засмее. Тя, която бе свикнала да получава всичко на света. И сега, когато вече бе късно, повече от всичко на света ѝ се искаше да бе казала на Бенучи, да го бе помолила да я спаси. От гордостта ѝ, обгърната от здравите ръце на Джон Фишър, не бе останало нищо.
– Вече си моя – каза ѝ той, сякаш това бе всичко, за което беше мечтал през целия си живот. Колко малки бяха ръцете ѝ, сравнени с неговите. Кожата на възглавничките на пръстите му бе загрубяла от натискане на струните на цигулката, също като тези на баща ѝ и на брат ѝ, а отляво на врата си Джон имаше петно почти като пришка, червено и грубо, където цигулката се е търкала в него. Когато каза „Вече си моя“, Ана докосна това червено петно с пръст, а той отмести ръката ѝ. На сутринта отново прави любов с нея. Сънят ѝ беше неспокоен, а самата тя не се чувстваше добре, но се опита да бъде покорна. Помисли си колко е добре, че го мрази, че е толкова отвратена и напрегната, защото това щеше да го накара да си помисли, че е девствена. Не знаеше тайната ѝ и никога нямаше да я научи. Бебето си оставаше малко и спокойно.
Накъде по средата на предобеда Фишу и Бонбон, малките ѝ кученца, пристигнаха, скимтейки, и започнаха да драскат по вратата. Тя стана и ги пусна вътре. Незнайно защо, това толкова вбеси Фишър, че той изхвърча по нощница и бос, за да се облече в собствената си стая, където поиска кафето и закуската си. По-късно ѝ каза, че се получило така, защото пуснала кучетата, без първо да поиска разрешението му.