Бенучи се тревожеше за нея. Усещаше, че я гледа, мръщейки се замислено. Опитваше се да му каже чрез действия и усмивки, че е събрала смелост и че не трябва да се притеснява за нещастието ѝ. Постоянно си повтаряше, че не трябва да натрапва скръбта си и на него. Не ѝ беше в характера да се оплаква.
Вкусът на целувката
Йозеф II удовлетвори молбата на Ана Фишър за аудиенция. Не бе говорил с нея от сватбата ѝ насам и още с влизането ѝ я поздрави за щастливото събитие.
Чертите на лицето ѝ бяха омекнали, откакто я бе видял за последно, а очите ѝ бяха помръкнали, сякаш нещо я тревожеше. Бе дошла да говори с него за брат си, който бил композитор и живеел в Англия, но имал желание да напише опера за нея във Виена. Изглеждаше нетипично нервна. Йозеф се облегна на твърдия диван – предпочиташе мебелите му да са твърди и неудобни, за да го държат нащрек по време на държавните дела, и кръстоса дългите си крака в глезените.
– Може да изглежда странно да поръчам опера на човек, когото не познавам и чиято музика не съм чувал нито веднъж в живота си – каза ѝ той.
– Нося една ария, която мога да изпълня за вас – отвърна тихо Ана и отиде до клавесина.
Очевидно стараеща се прекалено много да изглежда спокойна, тя преглътна, за да прочисти гърлото си. Ръцете ѝ бяха меки, главата леко наклонена на една страна, сякаш под тежестта на вдигнатата високо коса. Той гледаше как гърдите ѝ се повдигат и спускат, докато пееше. По чертите ѝ се разнесе изражение на спокойствие и удоволствие, сякаш самото пеене ѝ бе утеха и успокоение. Гласът ѝ все още бе прекрасен, но на моменти прозвучаваше дрезгавост или умора, каквито досега не бе чувал при нея. Може би го забелязваше само заради близостта ѝ до него. Реши, че новопоявилата се дрезгавина придава на гласа ѝ повече патос.
Под силата на някакъв импулс той се изправи, за да ѝ отгръща страниците. Докато стоеше до нея, не успя да потисне импулса и като насън положи обсипаната си с пръстени ръка на рамото ѝ. Показалецът му погали нежната кожа на врата ѝ, а палецът се спусна към извивката на раменете. Тя се стегна почти недоловимо, но след това той усети, че се отпуска и дори сякаш леко се притиска към дланта му. Издишвайки, той се наведе над нея, за да отгърне поредния лист, и долови полъх от парфюма ѝ – нещо испанско, и остана достатъчно близко, привидно заинтересуван от музиката, така че лявата ѝ ръка, сновейки по клавишите, на няколко пъти докосна предната част на панталона му.
– Чудесно – рече той, когато тя приключи, и се наведе още веднъж през нея, за да затвори партитурата. – Добре пише за вас брат ви.
– Съжалявам – каза Ана. – Днес не съм в най-добрата си форма.
– Позволявате ли?
Момичето се отдръпна и той седна до нея. Разтвори пред себе си ръкописа и се вгледа в прилежно изписаните ноти.
– Да, много хубаво. – Изтананика няколко реда, акомпанирайки си сам. – Майсторски написано. Много добър вкус. Британското влияние е почти недоловимо.
Пейката не беше много голяма, а по-скоро широко столче. Полите на роклята ѝ я бяха покрили и част от тях се бе надиплила в скута му. Седяха рамо до рамо. От време на време, докато свиреше, кракът му докосваше нейния. Тя не понечи да се изправи, а остана необичайно неподвижна. Ана бе момиче, което постоянно се движеше, говореше и сияеше. Но сега в изражението ѝ се четеше онази празнота, която той често виждаше в своите ласкатели и слуги.
Императорът бе прекарал часове в наблюдения на Ана по време на изпълненията ѝ в операта, като си бе позволил играта ѝ да го съблазнява и завладява от сцената. Не беше чудно, че част от онези чувства може би се бяха пренесли и в тази стая. Кракът му отново докосна нейния, плъзна се по него и когато тя не помръдна, това го развълнува изключително силно, събуждайки усещане за някакво очакване, отложено във времето.
Повдигна ръце от клавишите и ги положи в скута си. Многобройните пръстени тежаха на уморените му пръсти – единият с кралския печат, другият с рубин от майка му и още няколко, за които не си спомняше откъде са. Голямата ѝ рокля се оказа затисната под ръцете му, а той се престори, че не забелязва. Малкият ѝ крак остана до неговия. Докосването изпращаше приятни импулси нагоре по нервите му направо в мозъка. Роклята бе от коприна в зеления цвят на горски листа и той я приглаждаше разсеяно по бедрото си.
– Щастлива ли сте със съпруга си? – тихо попита той.
Тя потрепна и извърна глава, но кракът ѝ не помръдна.
– Прекалено ме ласкаете, Ваше превъзходителство, като показвате загриженост за моето щастие.
– Чух, че бил доста избухлив човек.