– Ако сте искали да ме спасите, трябваше да го кажете по-рано – продължи тя. – Сега вече е прекалено късно. Най-добре е да сме щастливи толкова, колкото можем.
В този момент Констанца влетя в стаята. Страните ѝ грееха. За момент изглеждаше, сякаш не беше видяла, че са там.
– О, боже! Не сте ли свършили?
Моцарт отправи към Ана тъжен поглед.
– Тъкмо приключвахме, мила моя – отговори той. – Тази дама пее като ангел и не се налага да променям нито нота.
– Не можете да си представите, госпожо Фишър – заяви Констанца, – на какво ме подлага този мъж. Все едно живея с дете! Не знам как се е оправял, преди да ме срещне .
– Ужасно – засмя се Моцарт. – От детската си възраст насам винаги съм бил на ръба на оцеляването.
– Какво ще кажете за това? – обърна се Констанца към Ана. – Какво мислите, че видях, когато взех връзката с ключове, за да отключа сейфа ни и да взема пари, за да платя на свещаря?
Тя повдигна въпросната връзка пред лицето на Ана. Пет или шест ключа с различна големина висяха от верижка, закачена на врата ѝ. Единият беше завързан с червена панделка. Констанца го размаха пред съпруга си. – Ето този, с панделката. Никога през живота си не съм го виждала. Веднага щях да го забележа и без някой да го е белязал със собствената ми панделка.
Моцарт гледаше развеселено жена си, докато тя продължаваше:
– После отидох в детската стая и какво намирам в бебешката люлка? Заключено ковчеже като пиратско сандъче със съкровище. Не съм го отключила още, защото исках този разбойник, съпругът ми, да е с мен, когато го правя.
– Не си го отворила! – възкликна Моцарт. – Моята любопитна Констанца? Както желаеш. Този ключ може дори да не е за тази ключалка. Може да е за някое съвсем друго място.
Констанца го погледна за момент с отворена уста, след което повдигна полите си и се втурна навън от стаята. Моцарт я последва, а Ана, след като събра нещата си, се запъти след двама им.
Завари мила семейна сцена – Констанца на колене пред бебешката люлка, Моцарт зад гърба ѝ, навел се да види предметите, които бе оставил за нея в ковчежето. Наскоро им се бе родило момченце, Карл, по-малко от година след смъртта на първото им дете. Дойката бе сложила Карл на едно детско столче. В сандъчето имаше бебешка дрънкалка със звънчета и голям сребърен медальон, надписан с нещо романтично, което накара Констанца буквално да се размекне. – Има кичури от косите ни – каза тя на Ана. – От моята, на Волфганг и на двете ни деца. – Изтри бузите си и погледна мъжа си. – Лудетино – заяви тя. – Докато спях ли, отряза от моята?
В този момент Ана се замисли за своето нещастно бебе, за мъжа си, за живота си и пожела да е някъде другаде.
Местенце в сърцето ѝ
Като се има предвид колко голяма бе изгодата на Фишър, човек би си помислил, че той няма да направи нищо, с което да застраши положението си, но към ноември 1784 година, бе всеизвестно, че бие жена си.
След сватбата им той почти бе спрял да участва в концерти. Когато го канеха, отказваше, защото не го удовлетворяваше или заплащането, или важността на мероприятието. Поддържаше форма напълно спорадично, като цели дни, дори седмици не пипваше инструмента, след което се заключваше в кабинета си и с часове свиреше творби, които вече знаеше, с някаква маниакална натрапчивост. Риташе кученцата на Ана с подкования си ботуш. Крещеше. С дни не ѝ говореше. Наричаше я недодялана и дебела, дори курва. Посред нощ я насилваше точно когато бе заспала най-дълбоко, като понякога дори посягаше да я души. Тя не можеше да предположи кога ще му хрумне да я нарани и това беше част от мъчението. Често се случваше, когато бе пиян, но не винаги. Понякога беше, след като не бе спал добре или прекалено добре, понякога беше, след като бе ял повечко месо, а друг път – когато е било прекалено малко. Накратко – в действията му нямаше никаква логика.
Прислугата им напусна. Наложи се да търси нови, които биха останали по-слепи към проявите на семейни проблеми. Фишър внимаваше да не оставя синини или ожулвания по лицето и ръцете на жена си, макар че на няколко пъти не успя да се сдържи и колегите ѝ в Държавната опера ги видяха, както вече бяха забелязали и новопоявилата се скованост в движенията ѝ, която контрастираше с предишната ѝ грация и елегантност.
Към средата на ноември тя вече бе в петия месец и повече не можеше да го крие. Реши да му съобщи. Щеше да каже обаче, че е в третия, че е изчакала, защото е искала да е сигурна.
Тъкмо бяха вечеряли и той беше в добро настроение. Ана бе пяла същата вечер, а госпожа Стораче както обикновено бе вечеряла рано, така че Ана и Фишър вечеряха насаме в огромната елегантна спалня на Ана, където имаше обособен и кът за хранене и почивка. Той се усмихна и въздъхна доволно. Похвали я, че изглежда добре и че напоследък се държи по-добре. Често критикуваше поведението ѝ, тъй като бе убеден, че тя флиртува и се излага пред хората. Ана му бе обяснила, че от една буфопевица се очаква да флиртува и че това е само игра, но той не искаше и да чуе. Казваше, че се страхува за интелекта ѝ, за спасението на душата ѝ. Ана мразеше, когато той идваше в операта, защото непрекъснато стоеше в гримьорната ѝ, не говореше с другите артисти и постоянно повтаряше, че предишната вечер е пяла по-добре или че оркестърът бил под всякаква критика.