Беше на тринадесет години. Костюмът на Купидон разкриваше краката ѝ над коляното. Не беше ги показвала откакто бе малко момиче. Чорапите бяха бели, а панталоните – златисти. Белите ѝ крака щяха да отразяват светлината и всички щяха да се вторачат в тях. Майка ѝ не хареса костюма, но Купидон бе момче и нямаше как краката му да бъдат покрити.
Ана никога не бе правила нещо, подобно на това. Публиката в „Марилебон“ не надхвърляше стотина човека, сцената бе малка, музиката простичка и лесна. Докато чакаше зад кулисите, тя започна да диша съсредоточено, както я бе научил Рауцини, и изправи рамене. „Довери се на сърцето си – ѝ бе казал той. – Увий го в най-здравата коприна и не позволявай на нищо нито да го нарани, нито да го изпепели.“ От сцената се разнесе шумът, за който тя копнееше – звуците на оркестъра и възгласите на тълпата. При подадения знак тя закрачи по дъските на сцената, като пътьом забеляза неизметена обелка от портокал. Прииска ѝ се да я подритне с крак, но това не влизаше в ролята ѝ. Затова се престори, че обелката просто не съществува. Отпред се виждаха главите на музикантите от оркестъра, а баща ѝ се усмихваше иззад своя контрабас. Всичко беше както на репетициите, но вече бе настъпила вечерта, въздухът бе горещ и изпълнен с пушек, а в огромното оградено пространство пред нея, пристиснати към шиповете, изправени по скамейките, надвесени от балконите, ядящи, пиещи, говорещи и прегръщащи се, две хиляди лица се обърнаха към Ана с нейните лък и стрела, златни панталони, сребърни криле и искрящи чорапи. Две хиляди сърца затуптяха с нейното и тя не знаеше къде е онази копринена броня, с която Рауцини я бе посъветвал да увие сърцето си. Усети как ръцете и краката ѝ натежават, как я изпълва несигурност. Усети как две хиляди лица започват да се извръщат.
След това зад кулисите видя Рауцини, облечен целия в червено, а лицето му – в тежък грим. Той играеше героят. Очите им се срещнаха и лицето му ѝ каза, че ѝ вярва и заради тази вяра тя няма никакъв избор, освен да продължи. Ана погледна лъка и стрелата в ръцете си и ги повдигна във въздуха. Макар че не можеше да го чуе, тя видя как концертмайсторът ѝ подава знак. Изпрати колебливия си глас към стената от лица пред себе си, изстреля го заедно с въображаемите стрели, а Рауцини наблюдаваше иззад кулисите как копринената му мекота се разгръща, но не се загубва. Ана не знаеше защо той има толкова голяма вяра в нея. За момент съзнанието ѝ се изпразни и тя не можеше да мисли за нищо. След това музиката и сцената я върнаха в реалността. Операта се превърна в кръг мъждива светлина, в който тя пя и танцува, сякаш бе сама. В един момент разбра, че сигурно се получава, защото глъчката в залата бе утихнала, но не си позволи да мисли за това. Арията свърши, овациите закънтяха, а тя стоеше смутена и объркана като осъден престъпник, помилван на крачка от бесилото.
– Поклони се! – извика Рауцини иззад кулисите. – Поклони се! – повтори той, смеейки се.
Аплодисментите продължаваха. Ана протегна ръка, усмихна се лъчезарно и се поклони като момче, с единия крак пред другия. След това изтича от сцената и се хвърли в прегръдките на учителя си.
Неапол
Рауцини каза, че музиката е нематериална. Човек не може да я задържи в ръце. Не може да я вкуси или да я види във въздуха. Изчезва почти в същия момент, в който се ражда. За тях музиката е жертвоприношение. Ето това означава да пееш. Да си влюбен в публиката, да проявяваш пламенна щедрост, да не запазваш нищо за себе си. Само тогава гласът може да бъде истински прекрасен.
Ана не разбираше. Беше само на петнадесет. Въпреки това обаче каза, че разбира.
Беше я научил да изпява цяла фраза, да пее, сякаш говори, да пее тихо, да пее силно. Беше я научил как да се движи и жестикулира, как да пее на чужд език и как да поддържа нужния музикален стил и интонация. Беше я научил на всичко необходимо. Сега бе дошло времето да пее в Италия. Италианската опера бе абсолютният връх, но Ана не можеше да пее като примадона, както ѝ се искаше, без предварително да се наложи там.