Тази вечер обаче той бе щастлив и я гледаше одобрително. Докосваше я нежно и ѝ казваше, че е красива и че колкото и да се опитва, не намирал нищо, за което да я укори днес. Ана също беше в почти добро настроение. Храната бе хубава и тя бе изпила чаша вино. Бебето бе спокойно и не риташе. Когато Джон идваше в леглото ѝ, винаги беше тъмно и тя носеше широка нощница, затова бе почти сигурна, че той не е забелязал промяната. Всъщност никой не би могъл да каже със сигурност. Все още си беше слабичка, а и се обличаше добре премислено. Изглеждаше само леко закръглена, което я правеше и по-привлекателна. На светлината на свещите и той изглеждаше привлекателен. На приглушена светлина и щастлив, Фишър изглеждаше добре.
Щеше да му каже, че е в третия месец. По-добър случай от този можеше и да няма. Само трябваше да събере смелост. Наля вино и на двамата.
– Обичам те – каза той и погали врата ѝ.
Докосването му я отврати. Не можа да се сдържи и се отдръпна. Каза му:
– Не мен, Джон. Никога не си обичал мен.
Погледът му се вледени и ръката му натежа върху гърба ѝ. Моментът беше отлетял. Изправи глава и му се усмихна подигравателно:
– Не и мен!
Той я пусна и в същата секунда тя побягна. Успя да пресече половината стая, преди да я настигне. Трябваше да му каже за бебето, вместо нещата да се развият така. Сега вече беше късно.
– Обичам теб! – изкрещя той. Ана се засмя и каза, че не е вярно.
Той представляваше целия ѝ свят. Винаги мислеше за него, винаги беше или не беше докосвана от него, винаги или чуваше, или не чуваше музиката му. Затрогваха я звуците на цигулката му, които чуваше през стената, знаейки, че умът и ръцете му сътворяват тази музика, защото това беше признак на нежност и разбиране. Прегръдките му все още я вцепеняваха и озадачаваха, караха я да се чувства объркана и изоставена, и все пак понякога не беше сигурна дали ги желае, или мрази, или дори дали вече всичко това беше без значение и тя просто се е примирила. Но когато беше още светло, а тя облечена, защитена от символите на сан и успех, с огромната си прическа, с корсета и фустата, с велуреното колие с една-единствена перла на него, когато ушите ѝ все още горяха от музиката на сцената и урагана от овации, тогава ставаше невъздържана и непредпазлива, а нейният съпруг ѝ се струваше най-смехотворното конте на света.
– Не и мен! – изпя тя, отново и отново. – Никога не си обичал мен! Никой никога не ме е обичал!
Имаше предвид или поне си мислеше, че става ясно, че момичето, което Фишър и другите заявяваха, че обичат, не е истинската Ана. Логиката бе съвсем ясна и забавна в състоянието, в което бе изпаднала. Не знаеше коя е в момента, но не беше момичето, което всички твърдяха, че обичат.
Отново му се изплъзна, а може би я остави да му се изплъзне, така и не разбра, но продължи да бяга из стаята, а той я преследваше и повтаряше на френски, че я обича – Je t’aime, je t’aime, докато фразата зазвуча като някакво заклинание, заплаха, боен вик, а тя пищеше, кикотеше се и тичаше замаяна и безгрижна. Една малка частичка от сърцето ѝ все пак изпитваше страх, но тя я пренебрегна и остана превъзбудена и весела, дразнеше го и му бягаше. Виковете му можеха да събудят майка ѝ, която спеше на долния етаж с топчета памук в ушите.
Накрая той някак я хвана, макар че и този път тя си беше помислила, че ще му се изплъзне. Сигурно виното попречи на стъпките ѝ, подкоси краката ѝ, замая я, забави я и ѝ докара световъртеж. С доволно изръмжаване той я вдигна, а тя обви ръце около врата му, докато краката ѝ ритаха във въздуха. Наведе се да я целуне по устата, дишайки тежко.
– Не! – изпищя тя, като все още се смееше, удряйки го с ръка по лицето. Наясно беше, че се държи детински с детския си глас и жестовете на дете. – Пусни ме – извика тя, докато блъскаше раменете му и се извиваше. – Грубиянин, грозник, всички те мразят... пусни ме... искам да се махна от тази къща...