Беше заговорила на италиански, езикът на Данте и баща ѝ. Риташе и се гърчеше, но Фишър я стисна толкова силно, сякаш бе стигнал до костите ѝ. Обърна глава и го ухапа по рамото, задраска с нокти по врата му и се разрида с пълен глас, молейки се да я пусне.
Той сигурно го направи нарочно. Отиде до масата, докато тя се извиваше и се бореше, повдигна я над нея, сякаш бе жертвено животно над олтар, след което я подхвърли и я остави да падне. Можеше да я положи на дивана или на леглото, както бе правил преди. Но сега нещо го бе накарало да я остави да падне, сякаш от небесата, върху остатъците от храната – върху масичката с полуизядения фазан, винените чаши, каничките, вилиците и ножовете, обелките от плодовете, трохите от хляба, кървавицата, печеното, картофите, сиропа и трохите от сладкишите, купичката с мляко и кафените чаши. В този момент писъкът ѝ беше истински. С нищо не ѝ бе подсказал какво възнамерява да направи, освен онова леко подхвърляне в самия край. Под нея се разби стъкло. Медната кана одра гърба ѝ. Главата ѝ хлътна зад ръба на масата и се удари в облегалката на стола, а самата тя се превъртя и се стовари на пода. Единствената ѝ защита бе нощницата, която бе цялата във вино и мазнина.
Шокът бе толкова силен, че за момент тя не помръдна и не издаде нито звук. Фишър се изправи над нея.
– Ето ти сега – каза той. – Ето ти сега.
Седна на стола и потърка устата си, мръщейки се. Ана се подпря с длани на пода и седна. Опипа главата си с ръка, за да провери дали не кърви отнякъде. Нямаше кръв. След това се сети за бебето си и се разплака. Сигурно го беше убил. Усещаше как умира дълбоко в нея. Горкото сладко, добричко бебе, което оставаше толкова тихичко и малко, за да е в безопасност и да бъде нейно, да го обича и да се грижи за него, да ѝ носи радост. Сама си го беше причинила. Ако беше казала на Фишър за него, нямаше да я хвърли така върху масата, но не му беше казала.
Вратата се отвори и на прага се показа госпожа Стораче по нощница и с нощна шапчица на главата. Лицето ѝ пребледня, тя се затича към Ана и нареди на Фишър да повика доктор.
– Добре съм, мамо – каза Ана. – Няма нужда от доктор. – Докторът щеше да каже на Фишър, че е в петия, а не в третия месец. – Добре съм. Спорихме за нещо и паднах. Така беше. Всичко е наред. Само се стреснах. – Бавно и внимателно се изправи на крака, за да ѝ покаже, че ѝ няма нищо. – Горката ми нощница! По-добре изпрати прислужничката ми да ме съблече, след което мисля да си легна. – Опита се сама да свали велуреното колие от врата си, но не успя заради слабостта, която усещаше в пръстите си. Все пак продължи да се опитва, за да ѝ повярват, че е добре и че няма нужда да идва доктор. Засуети се със закопчалката.
– Прекатурих се, колко глупаво, направо не знам какво стана. Горката маса! Направо е чудо, че не се счупи. – Не беше лесно да се занимава със закопчалката и да не се разплаче. – Мамо, ще ми помогнеш ли за колието? Не мога сама. Стяга ми. Още съм напълняла.
Госпожа Стораче я разкопча с едно движение. Цветът се бе върнал на лицето ѝ. Погледна Фишър с леден поглед.
– Извинявай, скъпа моя – каза на дъщеря си. – Просто се притеснявам за теб заради състоянието ти.
– Какво състояние? – попита Фишър.
– Господин Фишър, мислех, че сте разбрали, че дъщеря ми носи вашето дете – сви устни госпожа Стораче. – Това е нормалният ход на нещата. Трябва да сте по-внимателен. Не трябва да има повече спорове от подобен род, иначе излагате детето на риск.
– Не знаех – хлъцна Фишър. – Мила жено, кълна се, не знаех
– В третия месец, ако не бъркам – каза госпожа Стораче, докато гледаше към дъщеря си. – Не искаше да ви казва, докато не е напълно сигурна. Глупаво момиче. Трябва да си по-внимателна, Ана. Не бъди толкова тромава около масите.
Ана потъна в креслото, хванала главата си с ръце, надявайки се болката да отмине. Е, в края на краищата не ѝ се беше наложило тя да съобщи новината. Не ѝ се бе наложило да лъже. Джон Фишър я прегръщаше, дърпаше я към скута си, целуваше страните и косата ѝ, наричаше я „моето гълъбче, моето сладко гълъбче“. Гърбът я болеше, главата я болеше, бебето вероятно умираше в нея, но тя бе уморена и нямаше никаква воля, така че се отпусна в прегръдките му, сякаш можеше да почерпи от неговата сила, а не той да изцеди нейната.
– Скъпа моя – мърмореше той, докато я целуваше и галеше. – Гълъбчето ми, малкото ми глупаче, защо не ми каза?
Бебето обаче оцеля. Риташе и ѝ пречеше да спи. Ана започваше да ходи от ранни зори, облечена в обикновени дрехи като слугиня. Когато се движеше, бебето се усмиряваше, а тя се чувстваше по-добре. Измъкваше се навън. Понякога някой я разпознаваше и се обръщаше след нея. Не бе прилично една дама да бъде на улицата сама. Въпреки това по оживените улици на Виена Ана се чувстваше по-малко преследвана, заобиколена от снега, конете, прасетата и бягащите деца. Това бе един от най-големите градове на света. Можеше да изчезне. Когато хората я гледаха любопитно, тя не виждаше в погледите им съжалението, нито изпитателния взор, които получаваше от приятелите си, сякаш вече не можеше да разговаря с тях за нищо, без да я разпитват и да я съдят. Никога не ѝ се удаваше да остане сама, на спокойствие. Усещаше как мислите ѝ блуждаят и изпадаше в паника. Насили се да наложи на изражението си непробиваема маска, зад която хората не забелязваха тревогите ѝ. Всеки опит да се освободи я погребваше още по-надълбоко.