Вече не знаеше коя роля пред кого играе. Не знаеше кое поведение ще задоволи Джон Фишър и ще ѝ позволи да живее в мир с него. Понякога, когато бе изключително ядосана и рязка, той я завърташе из стаята и я покриваше с целувки, молейки я повече да не се мръщи, а когато правеше това, тя почти го харесваше, тъй като си представяше колко добър баща може да бъде, колко ще се радва на бебето и колко щастливи ще бъдат всички заедно. Дори се смееше. Понякога се вглъбяваше в себе си и плачеше като малко момиченце, а той я прегръщаше и ѝ казваше, че е грубиянин, че такава била ирландската кръв, темпераментна. Тя спираше да плаче и почти му прощаваше. Понякога, когато беше щастлива и се смееше, и той беше щастлив. Колкото обаче бяха тези светли моменти, също толкова бяха и онези, когато я удряше и зашлевяваше, блъскаше я и ѝ крещеше. Беше ненадежден като публика и като критик. Нямаше гаранция, че това, което веднъж го е направило щастлив, ще го направи такъв отново. Всичко се беше объркало – невъзможно беше да се каже коя е тя, каква е била, каква ще бъде и кое от всичко това имаше значение.
Въпреки че Ана изнасяше представления все по-рядко, това бяха единствените моменти, когато се чувстваше уверена в себе си. Отиваше в театъра по-рано от необходимото. Не бе казала на никого за бременността си и я прикриваше добре с дрехите си. Дори да подозираха, никой не каза нищо.
– Добре ли си? – попита Майкъл един ден. Щеше да я придружи на един обяд у семейство Моцарт. Той и Волфганг обичаха да играят билярд. Погледна я така, сякаш се опитваше да разчете някакъв секретен зашифрован документ. – Надявам се, че не си болна отново.
Тя го целуна.
– Малко съм неспокойна, защото спах лошо. Прекалено много музика имам в главата си.
– В моята понастоящем има три мелодии – каза Майкъл. – Едновременно. Съпругът ти няма ли да дойде?
Тя се поколеба, след което му отправи унил поглед.
– Днес е в лошо настроение. Каза, че не харесвал Моцарт. Не знам какво му стана.
– Не харесва Моцарт?– повдигна вежди Майкъл. – Е, няма значение. Всеки с вкуса си. Доволен съм, че ще бъдеш изцяло моя.
– Да повървим – рече Ана. – Искам да съм на слънце.
– В този студ? – отдръпна се той.
Тя разтърси глава.
– Имам нужда от въздух, Майкъл.
– Щом казваш – промърмори колебливо той. – Носиш ли маншона си? Тогава ще отпратя каретата. Сигурна ли си, че няма да припаднеш в този студ?
– Не се дръж като майка ми – отговори тя. – Вече изобщо не вървя, това не ти ли се струва ненормално? В Италия навсякъде ходехме пеша!
– Само бедните хора ходят пеша. При това боси.
– Изобщо не се движа! – възкликна Ана и разпери ръце. – Искам да дишам студен въздух и да вървя с часове.
Лицето му помръкна. Щеше да каже нещо за Фишър, но не знаеше как ще реагира тя, ако го заяви направо. Накрая попита:
– Сигурна ли си, че си здрава, Ана? Изглеждаш доста бледа.
Отговорът ѝ дойде без никакво замисляне, също като усмивката ѝ.
– Моцарт ще ме развесели. – Това беше самата истина. – Да вървим.
Тя завърза обувките си и излязоха навън. По улиците имаше сняг, а слънцето надзърташе иззад облаците. Тя закрачи енергично, сякаш зад ъгъла ги чакаше някакво невъобразимо съкровище. Леденият въздух дращеше гърлото ѝ, а очите започнаха да я сърбят.
На Майкъл Кели, който правеше всичко бавно, му се наложи да подтичва, за да върви редом с нея. Всички гости на Моцарт бяха в добро настроение и много шумни, а във въздуха се носеше някаква лудост. Там бяха и някои от приятелите им инструменталисти – флейтистът и фаготистът. Те свириха, а всички пяха нецензурни песни, някои танцуваха, а Моцарт победи Майкъл на билярд. След това започна да рецитира някакъв безсмислен стих, а Ана се смя толкова, че чак сълзи се появиха на очите ѝ. Отново играха билярд, а тя започна да разглежда книгите в библиотеката – Овидий, Молиер...