– Обичаш ли да четеш? – попита я Констанца. – Мъжът ми се разхожда навсякъде с книга в джоба.
– Преди време обичах – отвърна Ана и нервно докосна лицето си с ръка. Можеше да се закълне: Констанца знаеше, че е бременна. – Сега съм толкова натоварена.
– Аз също – усмихна се Констанца.
От билярдната се разнесоха викове и те се върнаха при останалите. Ана почти можеше да си представи, че винаги ще е така, че и тя живее тук, в тази весела къща, с тези сърдечни и шумни приятели.
Намери и други начини за отмора, които ѝ помагаха да запази разсъдъка си, като си напомняше, че не всичко е загубено, макар на моменти да изглеждаше точно така. Вечерите, когато не пееше, тя гледаше постановките на Шекспир на немски. Понякога Фишър беше с нея, но в повечето случаи бе сама. Комедиите ѝ допадаха, защото бяха толкова неангажиращи. Оставаше спокойна дори по време на най-драматичните разговори, защото знаеше, че всичко ще завърши добре. Все повече и повече разбираше защо хората харесват опера-буфа, защо намират утеха в нея – защото тя винаги изпълняваше една и съща роля и действието и музиката бяха винаги едни и същи.
Хората се нуждаеха от предсказуемост. Човек изпитва нужда от ред и сигурност, иска да знае, че предсказанията ще се сбъднат, че тези, които трябва да обичат, ще обичат, че доброто и злото са ясно дефинирани и предвидими. В повторението имаше сигурност. В познатите звуци и лица, както е било още в детска възраст. Усещането беше като да се разхожда с майка си по Щефанплац, голям площад в центъра на града, с една и съща скорост, с една и съща мелодия в главата, покрай магазини и хора, които е виждала всеки ден, знаейки, че небето няма да се сгромоляса над главите им, че земята няма да се отвори под краката им, че младият войник на коня няма да ѝ ожули коляното или разкървави носа, защото внезапно и непредвидимо се е оказала на пътя му.
Порой от думи
Докато се разхождаше една сутрин – прекалено рано, почти не беше спала – Ана видя позната висока фигура, наведена над зеленчуците на някаква сергия до улицата.
– Лидия! – възкликна тя.
Другото момиче се обърна с изписана на лицето изненада.
– Скъпа моя – отговори тя и прегърна Ана с всичка сила.
Не се бяха виждали отдавна, защото Ана бе постоянно заета.
– Мислех да купя малко хляб – обясни тя на Лидия, която я огледа от горе до долу.
– Няма ли някой, който да върши тази работа? Защо си сама? В твоето състояние!
– Има, но понякога купуват не този, който искам, освен това обичам свежия въздух. А и разходките са полезни за мен.
Лидия отбеляза, че въздухът в града не е чак толкова чист, колкото е в провинцията, а и не е редно да е сама на улицата.
– Сигурно снощи си пяла до късно – предположи тя. – Трябва да си в леглото.
– Вече не се нуждая от толкова много сън – каза Ана. – Откакто съм омъжена, съм съвсем различен човек. Невероятно е. Трябва да пробваш, Лидия. Омъжи се.
– Само вдовец с десет деца би ме взел.
– Не говори така – възрази Ана. – Кълна се, че сега си по-хубава от времето, когато те срещнах. – Притисна ръцете си една към друга. – Тази сутрин станах рано само защото почувствах някакво леко неразположение.
– Не съм забелязала някога да имаш неразположения – отбеляза Лидия.
– Нямах, защото ти беше до мен.
Лидия погледна към земята, сякаш за да прикрие някаква мъка. В този миг Ана видя същата загриженост, същия укор и внимание, които всеки ден четеше в очите на приятелите си, и така разбра, че и Лидия знае. Някой ѝ беше казал или бе чула слуховете. Злият съпруг на госпожа Фишър бие жена си.
– Искаш ли да се върна при теб? – попита я Лидия. – Отново да бъда твоя компаньонка?
– Ха – засмя се Ана, от което лицето ѝ се избистри. – И да се изправиш срещу яростта на майка ми?
– Не мисля, че ще се оплаква, след като вече си омъжена. Може дори да не ме забележи. Ще съм тиха като мишка.
Ана се залюля на пети. Предната вечер, след изпълнението, някой ѝ беше подарил малък сребърен часовник. Сега го носеше окачен на врата си. В момента го усещаше топъл до кожата си, а когато го сложи беше леденостуден. Можеше да усети тиктакането му до биенето на сърцето си, тиктакане, което разделяше деня от нощта и отмерваше вдишванията ѝ. Сега трябва да беше някъде около 8 часът. Когато излезе от дома си, небето беше синкаво, а сега бе ясно и светло. Колко ли изгрева бе пропуснала? Изминалата нощ, докато тя бе спала, часовникът беше тиктакал в малката чантичка на масата, върху която я бе хвърлил съпругът ѝ преди няколко седмици.
– Трябва да попитам Джон дали може да се върнеш при мен – каза тя.