– Нима той се занимава с прислугата ти? – вирна глава Лидия.
Ана докосна гърлото си.
– Моля те, не ме съжалявай. Наистина съм късметлийка. Когато се замисля за живота си, за всичко, което съм направила, всичко, което съм обичала, оставам удивена. Ето, виж, разплаках се. Винаги съм била толкова слаба и мекушава.
– Не мекушава, а сърдечна, скъпа моя! – възкликна Лидия.
– Не трябва... трябва просто да не обръщаш внимание на Джон. Не спори с него, иначе няма да те одобри. Характерът му е много непостоянен. Обича ме на периоди. Това се дължи на гениалността му – всички гении са непостоянни. А и любовта не е истинска, ако няма своите остри ръбове! Когато обаче я показва, усещането е невероятно. Никога не съм изпитвала подобно нещо през живота си, а ти не трябва да ми пречиш, Лидия. Просто бъди себе си, бъди до мен, за да усещам присъствието ти, когато съм самотна. Да, самотна съм, въпреки че съм омъжена и толкова ужасно заета. Ти беше моят единствен приятел. Моят единствен истински приятел. Понякога, когато съм сама сутрин в леглото и около мен я няма Лидия, която да дръпне завесите и да ме събуди, празнотата... тишината в главата ми... толкова се страхувам! Не можеш да си представиш колко!
Вървяха заедно, като Ана се подпираше на ръката на Лидия и говореше толкова унесено, сякаш да навакса за всичкото време, през което са били разделени, сякаш можеше да разпръсне самотата, усещаше дори и тук, на това място, със скъпата си Лидия, слушаща я толкова покорно, като от време на време промърморваше нещо, а пороят от думи не бе в състояние да удави тишината, срама, самотата на тези ужасяващи сутрини.
Скъпа Ана,
Последното ти писмо много ме разтревожи. Иска ми се да се видим. Това не са думи на момичето, което помня, смелчагата, изиграла най-добрия ми Купидон. Какво се е случило? Мога ли да помогна с нещо?
Ах, защо съм толкова далече?
Не е срамно човек да е тъжен, скъпа моя. Помни колко много те обичам. Ти си най-невероятната млада дама, която познавам. Умна и силна. Ти възвиси душите ни. Това не е ли едно добро дело? Нима това не те прави щастлива? Вярвам в теб и в целта ти. Не трябва да се предаваш. Не знам какво се случва с теб, но трябва да намериш смелост и да не се предаваш. Пазиш ли още моята игла-феникс? Ако да, значи още съм с теб. Можеш да ме носиш в джоба си или на гърдите си. А и не само мен, но и себе си, смелостта си, всичкото време, което сме прекарали заедно. Защо, мислиш, ти я дадох?
Не говориш много за съпруга си. Искам да ти кажа, че в живота има моменти, в които всичко изглежда потънало в тъмнина. Когато пътят пред теб е покрит от мрачна пелена. Най-малките неща изглеждат трудни. Изход обаче има. Винаги има решение, стига да се постараем да го намерим. Помни коя си. Ти си Ана Стораче и притежаваш всичко, от което се нуждаеш. Ако бях там, щях да ти го докажа. Всъщност съм там, в онази игла. Пиши ми, за да знам кога си се почувствала по-добре. Нямаш представа колко се притеснявам. Измежду всички млади дами ти най-много заслужаваш да си щастлива и винаги съм искал това за теб.
Завинаги твой,
Венанцио Рауцини
Една сутрин, докато Джон спеше до Ана, тя осъзна, че съпругът ѝ е толкова далеч от нея, по-далеч от брат ѝ Стивън, мъртъв като баща ѝ, нероден като детето ѝ. Седна и се вгледа в ъгловатото му лице. Помисли си, че това е вярно за всеки, когото някога е обичала или познавала. Причината не беше, че Джон е неин съпруг или че се отнасяше зле с нея. Дори и да не ѝ беше мъж, дори и да се държеше мило, тя пак щеше да бъде сам-самичка в целия свят.
Стана от леглото и отиде до прозореца. Погледна навън. Стъклото беше дебело и мръсно. Не се виждаше нищо друго освен няколко мъгляви фигури, които приличаха на призраци. Почувства се така, сякаш обмисляше смъртта си.
– Какво правиш? – попита я Джон от леглото.
Тя се обърна.
– Мислех си колко съм самотна.
В приглушената светлина изражението му остана неразгадаемо.
– Не си сама. Аз съм тук. Може да съм възрастен, но съм тук. Върни се в леглото. По-късно ще трябва да пееш.
След кратко шумолене на завивките той отново заспа. От време на време ѝ говореше подобни неща – сякаш го беше грижа за нея. Ана остана да го наблюдава в продължение на няколко минути. След това тихо облече халата си, онзи с пауните и френската дантела, и сплете косата си в хлабава плитка. Седна на бюрото и отвори тайното чекмедже, в което пазеше писмата и съкровищата си. Отново прочете в сумрака писмото от Рауцини. Частта, в която ѝ казваше колко вярва в нея и колко е невероятна. Извади иглата-феникс, повъртя я в ръце и я притисна до бузата си, както бе правила вече стотици пъти. Джон Фишър се размърда, но продължи да спи. С настъпването на утрото светлината започна да изпълва стаята. Извади един лист и мастилницата и написа писмо на императора, след което го изпрати по Лидия, преди да се е събудил мъжът ѝ.