Беше прекрасно Лидия да е отново при нея. Тя не изпитваше страх от Фишър и вдъхваше смелост на Ана.
„Като разстроена звънарна“
Всяка сутрин в 10 часа Йозеф II приемаше молители и раздаваше правосъдие. Всяка среща продължаваше между три и пет минути и се провеждаше в присъствието на голям брой секретари и министри. Музика нямаше, макар че, ако имаше, щеше да ги направи по-приятни.
Джон Фишър влезе в залата за аудиенции, облечен в най-изисканите си дрехи, с цигулка под мишница, като размахваше лъка, сякаш беше меч. Тази сутрин бе валял сняг и ботушите му бяха мокри. Имаше нещо приятно и тъжно да го види човек с инструмента му в ръка, инструмент, сътворен толкова изкусно, сякаш дървото бе разтопено и излято после в тази фина форма.
Императорът прочисти ядосано гърлото си. Защо хората отвън не го бяха спрели?
– Уважаеми господине, не съм ви поканил тук да изнасяте концерт.
Фишър се огледа смутено. Секретарите и министрите извърнаха погледи.
– Извинете, Ваше превъзходителство – каза той на своя немски с невероятно силен акцент. – Когато получих известието ви, не знаех какво... такава чест...
– Господин Фишър, наранили сте един от моите най-ценни поданици. Жена, която е обект на моя интерес. Следователно сте наранили и мен. Вярвам, че се досещате за кого говоря.
– Не, Ваше превъзходителство – бавно отговори Фишър. – Никога не съм наранявал никого.
– В такъв случай или лъжете – заяви императорът, – или ме е страх да помисля какво разбирате под думата „наранявам“. От известно време дочувам слухове как се отнасяте с младата си жена, мадам Стораче-Фишър, примата на моята опера, за чиито услуги плащам сериозна сума. Не желаех да се намесвам, тъй като отношенията между един мъж и неговата съпруга са си тяхна семейна работа. Когато обаче това засегне изпълнението на нейните професионални задължения, когато не е в състояние да пее така, както го е правила преди, и когато е застрашено здравето ѝ, когато тази жена собственоръчно ми е писала как е докарвана до лудост от нейния мъчител, тогава вярвам, че трябва да се намеся. От много месеци насам обмислях дали да не го направя, но моментът дойде, тъй като поданиците ми ще се разбунтуват пред угрозата техният славей да бъде наранен или убит. Разбирате ли ме? Мълчите, но по погледа ви разбирам, че знаете за какво говоря. Много добре. Мога да ви арестувам и обвиня, но нито на мен, нито на вас би допаднал подобен цирк. Затова ви нареждам да напуснете града ми още тази вечер и никога повече да не се връщате. Стражите ми ще ви придружат. Докато говорим, вече опаковат багажа ви. Срещу съответното заплащане можете да ползвате транспорта ми до Аугсбург. Джон Ейбрахам Фишър, прогонвам ви от Виена.
След края на речта на императора настъпи дълга пауза. За всеобща почуда мъжът не помръдна. Йозеф направи гримаса и извади едно шоколадово драже от джоба си. Затъркаля го в ръката си, без да го развива.
– Нещо неясно ли остана, господин Фишър? Бих могъл да наредя на стражата да ви изкара насила от тук.
Фишър се изправи на крака. Прочисти гърлото си, като изглеждаше изключително смутен.
– Ваше превъзходителство. Ако позволите. Никога не съм ви свирил.
Императорът разпери ръце в жест, с който искаше да каже „Е, и?“. Джон Фишър повдигна цигулката си под брадичката и с тъжна, извинителна въздишка засвири.
Стражите се приближиха към него, но Йозеф ги спря с махване на ръката си. Бах не заслужаваше да бъде прекъсван. Странно интелектуален избор от страна на Джон Фишър за момент, в който му бе нанесено такова публично унижение. От друга страна, Бах бе толкова старомоден и приятен, подходящ дори и в най-тежките несгоди. Ситуацията приличаше на една от онези стари холандски картини, на които жените носят островърхи шапки и са нарисувани толкова изкусно, с толкова ярки цветове, та ти се струва, че ще оживеят, ако ги докоснеш с пръст. Един от братята на императора бе херцогът на Австрийска Холандия******** и Йозеф бе виждал тези картини със собствените си очи. И така, той остави Джон Фишър да свири. Непредубеденото му ухо на колега музикант оцени факта, че мъжът не ускори темпото дори и в нещастието си, като запази и чистотата на звука, която явно бе култивирал в продължение на дълги години. Слушайки изпълнението му, виждайки как физическата и емоционалната грубост се превръщат в благородна музика, човек можеше почти да разбере как Ана Стораче е била подлъгана да се хвърли върху острите скали на характера му.