Когато изпълнението завърши, императорът отбеляза:
– А можехте да живеете така, както свирите, господине.
Заобиколена от приятели, Ана очакваше съпруга си. Императорът бе казал, че ще го съпровожда стража, но въпреки всичко тя не искаше да я завари сама. Беше казала на Майкъл, който бе дошъл и довел със себе си Бенучи, Лидия, съпрузите Бусани, както и Алоизия Ланге и съпруга ѝ, актьорът Йозеф. Госпожа Стораче седеше с насълзени очи до Ана и разговаряше с Майкъл. Той беше казал, че ще е най-добре да има много хора, когато Фишър се върне, тъй като ще е по-малко вероятно да избухне пред публика. Ана не беше сигурна. Всички ѝ бяха казали, че не трябва да е тук, но тя не се съгласи – за самата нея щеше да е най-добре да се сбогува и да се увери, че е заминал.
Фишър се закова на място, когато, влизайки в гостната, видя насъбралите се. Бяха го чули да идва и бяха замълчали в очакване. Той носеше калъфа с цигулката си. Дрехите, с които беше облечен, не му бяха по мярка, тъй като бе пришпорвал шивача, който ги бе направил. Лицето му бе налято с кръв. Стражите, които вървяха след него, изглеждаха смутени.
Както винаги, той гледаше само към Ана.
– Празненство ли ще има? – попита. – За теб ли или за мен?
– Джон – каза тя. – Накарах Робърт да опакова дрехите и вещите ти. Давам ти и малко пари.
– Чудя се защо не ми организира изненада на имения ми ден, скъпа, след като очевидно притежаваш толкова голям талант да действаш зад гърба ми.
– Ти мразиш изненадите – отговори Ана.
– А, значи го знаеш! Е, предполагам, че всяка добра съпруга знае подобни неща за мъжа си. Човек да се зачуди защо тогава ми причиняваш това.
– Прави го, защото сте негодник, Фишър – каза Майкъл.
– А вие, мадам? – обърна се Фишър към госпожа Стораче. – И вие ли ще се отречете от мен?
– Това беше грешка – отговори госпожа Стораче и хвана ръцете на дъщеря си. – Всеки беше в заблуда относно другия. Моля ви да си заминете с добро.
Фишър огледа стаята. Тези, които не говореха английски – Бенучи, Лидия, семейство Ланге, семейство Бусани и двамата имперски стражи, гледаха с неразбиращо любопитство, тъй като тяхното присъствие бе сведено до публика, ориентираща се само по тона на разговора и изражението по лицата, точно като немска публика на италианска опера. Най-много английски сред всички тях знаеше Лидия, която успя да разбере нещичко, а за Йозеф Ланге, известния артист и художник, който бе спечелил сърцето на Алоизия и я бе отнел от Моцарт, езикът на тялото описваше случващото се като написано с големи букви. Бенучи изглеждаше на ръба на избухването. Беше се навел напред и питаше на италиански дали има някакви проблеми. Ана отговори, че всичко е наред.
– А какво да казвам на хората? – изсумтя Фишър.
– Каквото искаш.
– Докарвана до лудост от твоя мъчител. Твоят мъчител! Ти си беше луда още преди да се запознаеш с мен.
– Дори и да е така – каза Ана. Имаше чувството, че някой я души.
– А детето ми? – потърка брадичката си Фишър. Тя го погледна с широко отворени очи и не отговори. Той стоеше пред тях като подсъдим пред съдиите си. Бяха последвали съвета на Майкъл да са подредени срещу него. Алоизия Ланге прошушна нещо в ухото на съпруга си, от което Ана много се ядоса. Когато се бяха появили на вратата ѝ, първоначално не искаше да ги пуска вътре. Те не бяха нейни приятели. В най-добрия случай ѝ бяха съперници, но Майкъл каза, че Фишър им се възхищава, особено на Йозеф, и няма да е склонен да прави сцени пред тях.
– Това госпожа и господин Ланге ли са? – попита Фишър, като превключи на лошия си, но гръмогласен немски. – Хер Ланге е тук, за да види как съм унижаван? – Отново потърка челюстта си и продължи на английски. – Да, вече виждам как си мисли разни неща. Много добре. Колко ми е зачервено лицето, как силно стискам калъфа на цигулката, сякаш животът ми зависи от това. Добре. Ще я оставя.
– Уважаеми господине – обади се Майкъл Кели, – защо протакате събитията? Всички сме готови да се сбогуваме с вас и да ви пожелаем „На добър час“.
– Хер Ланге е невероятен в ролята на Хамлет – каза Фишър. – Невероятен, доколкото би могъл да се изиграе на немски, разбира се. Помниш ли, Ана, как заедно четяхме тези сцени? Това бе едно от първите неща, заради които се влюбих в теб – че на висок глас четеше трагедиите с мен и не ме мислеше за отблъскващ. По онова време чувствах тази къща като свое убежище, а ти ме чакаше в нея. Не мислите ли, че бяхме страхотна двойка читатели, госпожо? – попита той госпожа Стораче.