Ана се ужасяваше от вежливостта му. Би трябвало да е по-ядосан. Очакваше от него да се опита да я нарани.
Той отиде до една от лавиците с книги.
– Ела – каза ѝ той. – Ела да почетем заедно. Сигурно се сещаш за коя сцена говоря. – Усмихна се със самоирония и намери книгата. – Аз ще чета Офелия. Не искам да си мислиш, че не съм наясно кой кого прогонва. – Никой от присъстващите не се възпротиви. Доротея Бусани изглеждаше шокирана. Стая-та бе изпълнена с напрежение и притеснение. Навън сякаш притъмняваше, макар все още да бе ранен следобед. Никой не бе обядвал, а някои от тях – певците и актьорът, трябваше да станат по-рано, отколкото бяха свикнали, за да присъстват на случващото се. Фишър беше като най-лошия вид гости – които те карат да се чувстваш едновременно отегчен и объркан. Въпреки всичко никой не бе готов да говори директно и да го отпрати. Всички бяха оставили това на Ана, но и тя явно не изпитваше желание да го направи. Вместо това остави бродерията си встрани и тръгна към него с цялата си грация и с изпъкналия си корем. Запъти се към подигравките, книгата му и представлението, което бе предложил.
– Любезни принце – започна Фишър, обърнат към Ана, цитирайки по памет репликите на Офелия. – Аз имам много дарове от вас, които дирех случай да ви върна********. – След това сведе очи, пресегна се към ръкава си и извади от него един сгънат лист хартия. Кога го бе мушнал там? Какво бе написал на него? Със скромна усмивка на уста, той го подаде на Ана. На него пишеше За жена ми.
Тя се почувства така, сякаш взема в ръка нещо прокълнато. Отвори писмото и прочете: Прости ми. Обичам те. Джон
По лицето ѝ премина изражение на погнуса. Пъхна листа между страниците на книгата. Прочете репликите на Хамлет, тирадата му срещу Офелия, как я подканва да постъпи в манастир. Фишър залитна. Наистина беше невероятен артист. Държеше се така, сякаш всяка нейна дума го изгаряше. Искаше тя да се почувства мъчител. Искаше да я накара да разбере как се е чувствал, когато я е блъскал, когато я е сграбчвал за бедрата и е прониквал в нея, когато я е вдигал и хвърлял. Да разбере какво е да усещаш силата и властта на жестокостта. Тя обаче нямаше как да го разбере.
Беше паднал на колене, гледаше напред с ръце на гърдите си. Хамлет бе напуснал сцената и Офелия беше останала сама. Погледна нагоре. Какъв сияен разум е разрушен!******** По страните му се стичаха сълзи. Думите му, произнесени с ирландския му акцент, бяха на ръба на фалцета, но толкова красиви и нежни, сякаш бяха изречени на сцената, в същото време обаче и толкова отблъскващи. Неподражаемият образец за подражателите — всичко в прах!******** Непреклонна, Ана стоеше до него. Бенучи нервно пристъпваше от крак на крак, сякаш изчакваше удобен момент да защити честта ѝ. Останалите бяха по първоначалните си места, дишайки едва-едва, а израженията по лицата им бяха по-подходящи за човек на смъртен одър.
– Фишър, това е лудост – каза Кели. – Имай милост.
Фишър протегна ръка пред себе си и прошепна:
И аз, нещастната, която пих
нектара на любовните му думи,
да чувам как ума му висш фалшив,
дрънчащ като разстроена звънарна,
да гледам дивния му лик попарен
от изстъплението!...********
Думите увиснаха във въздуха. Нямаше аплодисменти. Фишър прибра цигулката си и излезе навън да изчака останалата част от вещите му да бъдат натоварени на каретата. Ана се прибра вътре с Лидия. Останалите от гостите, изнервени и напрегнати, бяха поканени на чай от госпожа Стораче, която им благодари за компанията и поде разговор за времето.
Завръщането на Стивън
Стивън пристигна от Лондон в една късна февруарска вечер, когато Ана беше на някакво празненство. При завръщането си вкъщи тя моментално усети промяната. Атмосферата бе изпълнена с живот. Тялото ѝ усети присъствието му, преди разумът да е разбрал и тя се засмя и извика, без да знае защо, преди да е чула английската реч и звука на силните стъпки, отправили се в нейна посока откъм гостната, преди да види пътническия сандък в преддверието, пелерината и опакованите пакети. Това бе Стивън, висок, светлоок и брадясал. Той я сграбчи в ръцете си, но внимателно, тъй като досега не бе прегръщал бременна жена.
Изненадата бе огромна! Толкова дълго го чакаха, толкова много неща се бяха случили и ето го най-накрая!
– Не е ли пораснал? – попита госпожа Стораче. – Не ти ли прилича на баща ви? Направо ми се стори, че виждам призрак.