– Виж се само – каза Стивън на Ана, като се отдръпна, за да направи място за корема ѝ.
Тя се усмихна свенливо.
– Съжалявам. Опитах се да остана малка. Ще намерим хубав костюм.
– Прекрасна си – заяви той.
Седнаха в стаята за гости, като и тримата се чувстваха странно, защото не знаеха откъде да започнат. След първия прилив на щастие Ана се почувства залята от малко по-мрачни емоции. Стивън помоли за вино.
– Получихте ли последното ми писмо? – попита той най-накрая.
– Да – отвърна госпожа Стораче, – но не ти отговорихме, защото оттогава са минали само няколко дни.
– Чувствам се, сякаш трябва да седна да ти отговоря точно сега – усмихна се Ана.
– И какво би ми написала? – попита Стивън, като се обърна към нея с такова подканващо и окуражително изражение, че тя разбра колко объркана изглежда.
– Да видим... – отговори Ана и погледна към тавана. – Бих написала, че любимият ми брат е пристигнал благополучно и аз съм най-щастливото момиче във Виена, защото той е добър, силен и ме прегръща въпреки състоянието ми. Бих го помолила в писмото си да се облича топло и да си слага ботушите, когато пътува през нощта. Бих добавила, че при нас няма нищо ново и интересно.
– И ето ме и мен! – възкликна Стивън, като се огледа. – Още не съм видял кой знае колко от нея, но вече обичам Виена.
– Ана я обожават тук – отбеляза госпожа Стораче. – Не може и крачка да направи, без някой да се опита да привлече вниманието ѝ или да ѝ предложи компанията си.
– Още по-добре за мен и операта ми – отбеляза с усмивка Стивън.
– Ана е единствената причина императорът да поръча операта ти.
– Мамо! – с укор каза Ана.
– Няма проблем – поклати глава Стивън. – Не се срамувам от това.
– Нито аз – хвана ръката му Ана. – Имам нужда от музиката ти. Точно твоята. Само и единствено твоята. Останалата е толкова скучна, направо нямам думи. Не усещам никаква връзка с мен, сърцето ми е някъде другаде, нямам причини да продължавам да пея...
– Боже мой... – възкликна Стивън. – Кое е това момиче? Какво са направили с моята сестричка-пеперудка? Къде е отлетяла цялата ти радост?
– Ето, както виждаш, постъпила съм изцяло егоистично – безпомощно се усмихна тя. – Освен това се опасявам, че съм влошила нещата още повече – не бива главната ти певица да изглежда като дойна крава. Всичко ще проваля.
– Глупости – отговори той. – Операта няма да е същата без теб. Освен това никой тук не е чувал за мен.
– Все още – каза тя.
– Все още! – се засмя Стивън. – Скоро обаче целият свят ще е чувал, благодарение на теб. Винаги съм казвал, че с теб ще работим заедно, нали?
– Джон Фишър – прекъсна ги внезапно госпожа Стораче и втренчи поглед в земята. – Джон Фишър отне радостта на сестра ти, а аз не можах да направя нищо, за да предотвратя това. Толкова дни и нощи исках да се върнеш, Стивън, но тя не искаше да ти пише.
– Нямаше какво да му кажа – извика Ана. – Всичко вече е минало, но и бездруго няма нищо общо с моята радост, каквото и да значи това. Вече не бих могла да бъда нещастна, след като Стивън е тук, пролетта идва, а аз ще представям пред публиката опера на Стораче. Никога не съм била по-щастлива. Нямам представа как ще заспя довечера.
– Нито аз – рече Стивън. – О, Ана. Моя опера да бъде поставена на сцена, и то каква сцена, с какви певци! С теб! И като се замисля, че почти се бях отказал. – Той скочи на крака и закрачи из стаята, като се вглеждаше в образа си в огледалото, поставено над камината. – Ето за това съм бил роден, точно както казваше татко. Противопоставял съм се на Божията воля, на собствената си природа. Дори въздухът е различен тук. Жужи. Човек може да усети музиката в него. Изчакайте само да чуете операта ми. Никой никога досега не е чувал подобно нещо. Мисля си, че то е върхът, то, точно този момент и сега, или поне е началото на върха, върха в подножието на друг по-висок, по-величествен връх. Усещате ли? Най-накрая дойде и нашият момент, точно както си го представяше татко, заедно в най-прекрасното представление на света – твоят глас и моята музика!
– Стивън – каза Ана, – не се въодушевявай толкова. Това ме изнервя.
– Няма значение! Всичко, което трябва да направиш, е да изпееш ариите си пред императора и големците от свитата му, както и пред наложниците. Дори само това да е, ще е повече, отколкото съм се осмелявал да мечтая дори в най-дивите си моменти на опиянение. – Погледна я нежно и потупа ръката ѝ, сякаш разбираше, че това би я успокоило, вместо да я напряга.
Макар и съпруга ѝ вече да го нямаше, Ана все още не беше на себе си. Гласът ѝ бе загубил свежестта си. Рауцини би забелязал усилията, които полагаше по време на репетициите си насаме, но не би могъл да даде рецепта за преодоляването на трудностите.