Лястовички
Стивън завари сестра си по-унила, отколкото я помнеше. Понякога, когато си мислеше, че никой не я гледа, изражението на Ана ставаше тъжно и тя се движеше по-бавно заради бебето. Страните ѝ обаче имаха хубав цвят. Погледът ѝ бе все така ясен. След Коледа му бе писала, че императорът е изгонил съпруга ѝ, защото се е държал зле. За момиче като сестра му, която бе толкова приветлива и обичлива, бракът с погрешния човек – може би негодник – беше нещо непоносимо. Нямаше мъж на земята, който да заслужава любовта ѝ. Вечерта след като пристигна, когато по своя типичен нескопосан начин я попита за здравето ѝ, тя се усмихна, сякаш това бе нещо забавно, и отклони разговора към по-безопасни теми.
– Това е моята Лидия – каза Ана. – Тя е моя прислужница и истински приятел. Някой път трябва да я помолиш да ти попее, Стивън. Има много приятен глас.
– За мен ще бъде удоволствие – отвърна той заинтригуван, като се поклони на момичето. Тя бе висока, с тъмна кожа и открити, честни черти на лицето. Веднага си помисли, че би искал да я нарисува.
– От Неапол е – допълни Ана. – Израснала е в една от онези момичешки консерватории, но всеки момент ще потъне в земята от притеснение, така че сменяме темата. Ела да ти покажа стаята ти.
Майка им също изглеждаше изтощена. Стивън усещаше, че я познава слабо и няма за какво да си говорят.
Няколко дни по-късно Ана представи Стивън на Моцарт. Тя помагаше за сервирането на обяда и бе много развълнувана, че Стивън ще се запознае с приятеля ѝ. Двете с майка им имаха елегантна трапезария с огромна маса и скъпа ламперия. Стивън не можеше да повярва в какъв разкош живеят тук. Беше се нанесъл в предишните стаи на Джон Фишър, съседни на тези на Ана, като изпитваше задоволство от факта, че заема мястото му и така заличава присъствието му. Разхвърля принадлежностите си навсякъде. Пренареди бюрото и леглото, като закачи на стената и няколко от своите акварели с пейзажи от Англия.
Каза на Ана, че не трябва да се преуморява заради празненството, а тя отговори с усмивка, че няма нищо уморително в посрещането на двама от най-приятните господа, които познава. Стивън се надяваше да получи няколко урока по композиция от Моцарт, а Моцарт искаше да взема уроци по английски, за да може някой ден да се върне в Лондон. Беше ходил там веднъж още като малък, преди Ана и Стивън да са били родени, каза той, и искал пак да отиде. Ана обаче нямаше търпение да го учи на езика, тъй като, както самата тя каза, не знаела откъде да започне.
Моцарт прегърна Стивън като брат и сърдечно поздрави госпожа Стораче. Той бе блед, слаб и беше оставил естествената си коса да расте необезпокоявана. Стивън си помисли, че големите му, подобни на ахати очи, над които се извиваха червеникави вежди, могат да надзърнат в самата душа на човека – толкова изострено бе вниманието и толкова силна бе концентрацията на Моцарт. И в същото време бе нервен и срамежлив. Около врата му бе увит пъстър шал, тъй като доскоро бе боледувал. Хранеше се с вълчи апетит и подчертано удоволствие от храната. Изпразни две чинии, понеже бил на крак от шест часа сутринта, за да пише, както сам каза, не бил закусвал, като изключим парче сирене. Беше се отказал от операта си. Никой не искаше негова опера. Сега пишеше концерти за пиано и симфонии, камерна музика за изтънчени дами. Музика, с която да плаща сметките си. Колко невероятно било, че в Държавната опера ще поставят произведение на Стивън! Нямаше търпение да я чуе. Стивън се изчерви и заяви, че би предпочел операта да е на Моцарт, който пък отговори, че това са глупости. Да е само на двадесет и две и да поставя опера в Държавната – ето това е повод за гордост.
Моцарт искаше да научи всичко възможно за Лондон и английския начин на живот. В момента на мода бе всичко английско. Говориха за политика, свободата и Америка. Моцарт тъкмо се бе присъединил към Свободните масони, макар че нямаше представа с какво са по-особени от другите, само дето бяха нещо ново и прекрасно. Имал един приятел, брат по ложа, чернокож, истински африканец, който понастоящем се трудел упорито, за да откупи свободата си от някакъв благородник. И бил на път да успее. Страхотен мъж, женен за виенчанка. Моцарт каза, че масонството се застъпва за свободата и хуманността и учи как да се живее и как да се изведат умствените възможности и дисциплина на по-високо ниво. Това бил бастион на науката, медицината и изкуствата.
– И в Лондон имаше черни – намеси се госпожа Стораче. – Нещастни създания. Имаше също така и разни турци и египтяни, но никога не съм чувала някой от тях да живее толкова добре, колкото вашият познат. Сигурно не може да се нарадва на късмета си.