И така, тя потегляше. Майка ѝ и баща ѝ щяха да я придружат, а в Неапол към тях щеше да се присъедини и брат ѝ Стивън, който учеше в консерваторията.
– Трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш за себе си – каза Рауцини на Ана няколко дни преди отпътуването. Беше отишла за последен урок в студиото му, познато ѝ не по-зле от собствения ѝ дом. Той не спираше да си духа носа в носната си кърпичка. – Трябва да ми обещаеш, че ще се пазиш, няма да се забъркваш в нищо опасно или с лоши хора.
– Обещавам – отвърна Ана. На лицето ѝ бе изписана сериозност, нетипична за момиче на петнадесет години. Не беше свалила шапката си, която се бе изкривила на една страна. Лицето ѝ бе замацано от сълзите и разкривено от мъката. – Мразя да се сбогувам. Не мога да понасям прощаванията. Трябва да се качваме на кораба, а нищо не е приготвено, всички са изпаднали в истерия и това е само заради мен. – На устните ѝ изгря слаба усмивка. – Накарайте ме да пея, маестро. Страхувам се, че ще забравя да пея по време на пътуването.
Те влязоха в ежедневната си рутина без никакви затруднения и никой не би разбрал, че това е последният им урок, освен по факта, че той не я поправяше толкова често. Беше безутешно тъжен. Тя пя великолепно, открито и естествено. Страните ѝ поруменяха и чарът ѝ се върна. Беше пораснала. Фигурата ѝ вече бе женствена, талията ѝ – подчертано слаба. Тъмните ѝ очи с тежки мигли можеха да очароват всеки. Веждите ѝ загатваха интелект и духовитост. Устните бяха пълни, а усмивката ѝ, същата като на баща ѝ, бе чаровно дяволита. За Рауцини обаче от значение бе само гласът ѝ. Този глас, който той бе помогнал да се оформи и развие, гласът, станал му толкова скъп, колкото на несъществуващото му дете. Не я поправяше, защото се стараеше да го запомни завинаги. Беше невъзможно, но той бе длъжен да опита.
Пътуването до Неапол извади наяве най-лошите черти у всеки. Въздухът бе лош, моряците – неприятни, а помещенията наподобяваха повече болнични стаи, отколкото корабни каюти. Бяха като в капан. Нищо не се случваше. Нищичко не нарушаваше потока от липса на събития. Телата бяха уморени от невъзможността да се движат по естествения си начин, а след време сякаш дори не можеха да си спомнят какъв изобщо бе този естествен начин. Времето течеше монотонно, изпълнено с болки в корема и лош дъх. Мечтаеха за зеленчуци.
Ана не се разделяше със своята китара, а където има китара, винаги има място за музика и радостни възгласи. Дори госпожа Стораче отбеляза какво голямо облекчение е присъствието на тази китара. Всеки час, прекаран в слушане на Ана, която подрънкваше на инструмента, беше час без болка. Госпожа Стораче наричаше китарата „истинска благословия“ и бе много доволна, че Ана я е взела със себе си.
Госпожа Стораче бе жена, чието място в живота не отразяваше нейната убеденост в собствената ѝ изтънченост. Тя постоянно четеше книги и поезия и колкото по-поучителни и по-отегчителни бяха те, смееше се съпругът ѝ, толкова по-добре. Макар че той бе с двадесет и пет години по-възрастен от нея, всичката младежка жар и закачливост между двамата идваха от него. Тя намираше това за глупаво. Казваше, че нямал глава на раменете си. Той беше широко усмихнат търговец, прелъстител и донжуан. Сигурна бе, че в Лондон е оставил три любовници. Ако не била дъщеря им, казваше госпожа Стораче, както и отсъстващият им син, тя щяла да постъпи в манастир.
Постоянно мърмореше за едно или друго. Когато се подготвяше да изстреля поредната си критика, тя подсмъркваше леко и се заглеждаше в пространството. На съпруга ѝ му липсвала тежест. Той се хвърлял във въздуха и очаквал да бъде хванат. Когато госпожа Стораче бе ядосана на Ана, тя ѝ казваше, че прилича на баща си. Но майка ѝ истински обичаше музиката, която я успокояваше. Тя никога нямаше да разбере колко приятна изглежда, когато слуша пеенето на дъщеря си, как челото ѝ се отпуска, а дишането – забавя. Ана обаче можеше да види всичко това и то я караше да свири още по-добре. Нямаше нищо против условията на кораба. Не би недоволствала дори и пътуването да беше два пъти по-дълго или дори ако нямаха храна. Досадата, неудобствата, миришещите на ром моряци, плъховете и бълхите, мръсотията по дрехите и по нея самата – нищо не можеше да засенчи величието на нощното небе. Дори и да се почувстваше зле или раздразнена, нужно ѝ бе само да си каже: Отивам в Италия. Ще видя Стивън, и това я успокояваше. Щеше да я е срам да покаже непризнателност. Напътствията на Рауцини ѝ липсваха, както и интелектът и смехът му, но той я бе обучавал именно за това, което се случваше сега. Тя трябваше да пее в Италия. Може и да беше достатъчно да пее в Лондон, когато беше малка, където младостта ѝ я превръщаше в дете-чудо, но това, което хората наистина желаеха, бяха италиански примадони. Никога не биха платили прилична сума, за да слушат своя сънародничка, освен ако вече не е пяла зад граница на всички големи сцени. Ана трябваше да отсъства толкова дълго, бе казал Рауцини, докато всички да забравят, че е англичанка.