Выбрать главу

Това, което се случи с Ана по време на нейната ария бравура******** в края на първо действие, не можеше да бъде предречено от никого, дори от самата нея. Предупреждение нямаше. Всичко беше както трябва. На сцената тя винаги даваше всичко от себе си и го усещаше ясно – една по-добра Ана, по-обичана, мистериозна и могъща.

Това, което си спомняше после, бе периодът между неведението и осъзнаването, тези няколко секунди или минути, когато никой друг, освен нея самата, не бе наясно с мащаба на нещастието ѝ, когато някои дори не бяха разбрали, че нещо лошо я е сполетяло. Почувства болка в гърлото си, сякаш някой пробождаше трахеята ѝ с нож, след което като че се пръсна натрошено стъкло. Задави се на ла-бемол на думата dolce – „сладък“. Когато се изкашля, за да прочисти гърлото си и да продължи, без все още да проумява какво се случва, гласът, който излезе от устата ѝ, не бе нейният, а само някакво гъргорене и свистящ въздух. Оркестърът продължи да свири. Стивън, почти оглушал от вълнение заради своя момент на величие, дори не забеляза, че сестра му е спряла да пее, и бе един от последните, отправили поглед към нея. Ана обаче го видя. Челото му бе осеяно с бръчките на щастлива концентрация. Това ще го съсипе, помисли си тя.

Музиката продължи още няколко мъчителни такта. Майкъл Кели, който също бе на сцената, се хвърли към нея, за да я подхване.

– Бебето ли? – прошепна той.

Ана го погледна, но не промълви нито дума.

– Бебето ли е, Ана?

В залата се бе възцарила тишина. Оркестърът, разделил се на две части – онези, които бяха забелязали проблема ѝ, и тези, които все още не бяха, най-накрая замлъкна изцяло. Стивън вдигна очи и срещна погледа на сестра си. Усмивката гаснеше от лицето му. Може би си мислеше, че тя се шегува или че го мрази и е направила това нарочно. Някакъв дълбоко скрит в нея егоизъм я накара да пожелае горното да е истина, тъй като загубата на гласа ѝ бе толкова внезапна и невъобразима, че ѝ се струваше непоносима. Императорът седеше в ложата си. Там бе и графът на Йорк с всичките си медали и цялото си разочарование. Майка ѝ бе притиснала длан към устата си, а Моцарт се бе навел от стола си, сякаш искаше да скочи на сцената и сам да довърши арията. Салиери мълвеше нещо в ухото на любовницата си. Всички шепнеха. Разтревожени, членовете на оркестъра погледнаха нагоре към нея. Ана поклати глава в отрицание за всички тях, а след това някой прояви здрав разум и спусна завесата.

Надигна се врява. Всички се чудеха какво става и питаха дали бебето вече се ражда и дали все пак тя би успяла да довърши операта. Опита се да запее, но безуспешно. Гласът ѝ я беше напуснал. Беше сбъркала някъде, бе злоупотребила с небесния си дар, беше нарушила баланса. Дългогодишният ѝ труд бе отишъл на вятъра. Всяко момиче може да загуби гласа си, както и слуха, зрението, живота. Но не и толкова млада, не и в разцвета на силите си.

Положиха я на пода. Повикаха доктор. Стивън дотича и му обясниха всичко.

– Какво ще правим? Кой ще пее на нейно място? – полудя той.

Беше коленичил до нея и бе взел ръката ѝ в своята, но погледът му бе другаде, изцяло разсеян и възбуден. Отчаяното състояние на сестра му още не бе стигнало до съзнанието му. Тя изглеждаше объркана и ужасена, но иначе беше в добро здраве, а неговата току-що родена опера, тази крехка и удивителна рожба от мисъл и въздух, бе на смъртния си одър. Имаше още цели две действия. Вероятно някое друго сопрано можеше да ги изпее от оркестъра, докато Ана просто играе на сцената. Неколкократно предложи това на присъстващите. Помогна ѝ да седне, за да видят всички, че е добре. Подканяше я да стане, докато тя ридаеше и едва си поемаше въздух от пристъпите на паника. В този момент пристигна докторът на самия император и я накара отново да легне. Стивън започна да обикаля наоколо, като мърмореше нещо за нова певица и се оглеждаше като безумен, но планът му да спаси произведението си не можеше да се осъществи. На първо място, никой не бе в състояние да изпълни ролята на Ана. На второ, докторът, който се наслаждаваше на такива спешни ситуации, категорично забрани на мадам Стораче да се напряга по какъвто и да било начин. Трябвало да ѝ бъде пусната кръв, да пие горчиви прахове и гърлото и гърдите ѝ да бъдат наложени с лапи. Трето, една нова опера от неизвестен английски композитор без Ана Стораче не беше опера, която който и да е уважаващ себе си виенчанин би желал да гледа. Тази вечер в девет и половина операта „Недоволните съпрузи“ умря във Виена. От този момент нататък бе известна като операта, която отне гласа на чучулигата.

Черна жлъчка