През първите седмици тя общуваше с помощта на тетрадка и молив, окачен на врата ѝ. Дотогава не бе осъзнавала колко много говори. Но тъй като никой нямаше особено желание да общува по такъв начин – с едно драскащо нямо момиче, а и тя не се чувстваше добре с другите, накрая сама се отказа. Колкото повече време прекарваше в леглото, толкова по-трудно ѝ ставаше да го напусне. Лидия я умоляваше. Молеше и заповядваше. Взе ѝ хартията и молива веднага след като стана ясно, че Ана може да говори, без опасност да се нарани. Ана говореше обаче съвсем малко, при това с едва доловим шепот. Още усещаше болка. Слаба, но осезаема. Само на това място. Гласът ѝ беше като рисуваното стъкло на прозорец, през който някой е хвърлил камък. През назъбените краища на дупката свистеше леден въздух.
Ако не можеше да пее, нямаше да може и да живее. Също като горкото малко бебе, което не бе оживяло. Искаше ѝ се да го беше прегърнала, след като се бе родило, но някак не бе успяла да повдигне ръцете си, след което го отнесоха, а тя бе извърнала глава и не бе направила нищо. Никога нямаше да може да каже на Бенучи. Разваленото яйце се бе счупило и отровило гласа ѝ, бе изпълнило дробовете ѝ със слуз и разтрошени черупки.
По-добре да не мисли за това. Нямаше нужда да живее, ако няма да може да пее. Без гласа си тя бе едно нищо, нямаше нищо – нито личност, нито цел, нито знания, нито умения, нищо, с което да ощастливи хората около себе си. Бе напълно непотребна. И колкото по-дълго бе непотребна, колкото по-дълго не правеше нищо, толкова повече потъваше в тъгата. Човек приемаше нещата като гласа си и бебетата за даденост, а те изведнъж изчезваха. Прерязване в гърлото, слуз между ребрата и сърце, борещо се със смъртта. Горкичкото бебе. Две седмици не ѝ бяха казали. Две седмици тя си го бе представяла как се усмихва с черните си очички, меки бузки и махащи ръчички. А през цялото това време то е било мъртво.
Лежеше на една страна и се бе втренчила в стената, както ѝ беше станало навик. От долния етаж се чу музика. Извърна глава и се намръщи. Стивън свиреше на пиано и се опитваше да привлече вниманието ѝ. Е, нямаше да успее. Музиката сега ѝ носеше само болка и той го знаеше. Разбира се, трябваше да свири, за да поддържа формата си и сръчността на пръстите си, но тя някак си знаеше, че днес го прави само заради нея. От време на време той влизаше в периоди, когато се опитваше да я съживи и развесели, като ѝ носеше дребни подаръчета или ѝ разказваше истории, влизайки при нея на пръсти. Неизречена между тях оставаше истината, че нейният живот и умения са по-важни от неговите, че тя осигурява прехраната и на тримата и че цялото население на Виена очаква с нетърпение новини за нейното възстановяване... или окончателния край на кариерата ѝ. В нещастието си тя се бе превърнала в нещо като легенда. Говореше се, че имало опасност да посегне на живота си. Носеха се слухове, че сама е убила бебето си.
Тя бе наистина преобразена. Всичко, което я определяше на този свят, ѝ бе отнето, а останалото се оказа прекалено малко и тя нямаше за какво да се захване.
Все още с гримаса на лицето, тя се обърна по гръб и затвори очи, но не можеше да направи нищо, за да спре да чува музиката, която се носеше така сладко отдолу. Бе невъзможно да я пренебрегне. Други звуци изцяло отсъстваха, а тя нямаше какво да чете или пише. Така че се заслуша. Ако се усмихваше, то беше само на глупостта на брат си, че имаше надежда да я примами при себе си. Това, че дишаше по-дълбоко, не се дължеше на някакво удоволствие, колкото и забавни да бяха мелодията и контрамелодията, подобни на които не бе чувала от толкова отдавна.
След това усети, че някак е станала от леглото с помощта на стола, че си е облякла халата с пауните и е нахлузила чехлите. Косата ѝ се стелеше по гърба. Погледна се в огледалото и ощипа бузите си, за да върне цвета в тях. Но нямаше значение. Можеше да изглежда и така, и по-зле, тъй като нямаше да излезе на сцена до края на живота си. Музиката отдолу разгръщаше завесите и носеше със себе си аромата на жасмин. Човек не можеше да се противопостави на желанието да тръгне към нея. Краката ѝ бяха нестабилни, но болката в сърцето ѝ бе утихнала. Ако се движеше изключително внимателно, я усещаше едва-едва.
Тя слезе бавно по стълбите, сграбчила парапета като пиян моряк. Като изключим звуците от пианото, къщата бе потънала в тишина. Майка ѝ сигурно беше там някъде с бродерията или кореспонденцията си, а Лидия и останалите прислужници или почиваха, или бяха заети със задълженията си. По време на дългата болест на Ана всички бяха свикнали да се занимават със собствените си неща.
Със слизането ѝ музиката започна да се чува по-силно и ясно и тя разбра, че не свири брат ѝ. Стивън не можеше да свири така. За нищо на света. Дори и ако се упражняваше цял живот.