Моцарт, разбира се.
Вратата беше отворена. Гостната, използвана едновременно и за музикална стая, беше обляна от слънчева светлина. Никога не бе виждала толкова силно слънце във Виена. Светлината му нахлуваше през прозорците и огряваше праха върху порцелановата овчарка, поставена на камината. Дори големите цветя във вазите сякаш се бяха извили към слънцето в опит да се преборят с отложената си смърт. Остана на прага, спомнила си слабостта си, посивялата кожа, разрошената коса и халата на пауни. Не си спомняше кога за последно се е мила. Стаята бе изпълнена със сияние и музика. Почти можеше да ги докосне.
Моцарт я погледна със спокойна усмивка, сякаш тя бе някакво нощно животно, което беше успял да подмами да се покаже на светло. Изглеждаше, сякаш е потънал в медитация, потопен в тази музика, която не бе написал и не бе прочел, а просто беше захвърлил във въздуха като шепа мъниста.
Ана все още стоеше на прага. Това бе всичко, на което бе способна. След пет минути вече бе уморена да стои права, но и прекалено погълната, за да излезе. Отиде до шезлонга и внимателно полегна, докато той продължаваше да свири, без да спира.
Когато най-накрая направи пауза, макар и да изглеждаше, че възнамерява да продължи, тъй като ръцете му още бяха върху клавишите, Ана се раздвижи и тихо попита къде е брат ѝ.
Моцарт ѝ отговори, че е дошъл да му предаде урок по композиция, но Стивън бил повикан някъде и поканил Моцарт да посвири на прекрасното му пиано, докато го няма. Моцарт съжалявал, че я е обезпокоил. Не знаел, че има някой друг в къщата.
Това не можеше да е истина. Със сигурност е знаел, че е вкъщи, при това почти прикована към леглото. Но с поклащане на главата и ръка на сърцето тя го увери, че не е била обезпокоена ни най-малко.
Погълната от нещастието си, тя почти го бе забравила. Него и интелекта му, любознателността му, музиката му. Помоли го тихо да ѝ изсвири още нещо. Той ѝ се усмихна леко, почти срамежливо, и заяви, че не обичал нищо повече от това да свири за нея. През следващите минути, тя не можеше да каже колко дълго, той изпълни молбата ѝ.
Ана лежеше по гръб със затворени очи. Няколкото сълзи, проронили се през клепачите ѝ, не бяха тежките сълзи на нещастието ѝ, а леки и сладки, породени от покоя и нежността, в които се бе потопила и които бе забравила, потънала в дълбоката си скръб. След това той спря. Каза ѝ, че толкова му липсвало пеенето ѝ, че не можел да си почива, нито да композира. Липсвало му всичко, свързано с нея. Умоляваше я да се върне при тях, но Ана поклати глава и заяви, че не може да пее и се опасява, че умира.
– Пейте за мен – каза той, – а аз ще целуна ръцете ви хиляди пъти.
Тя му отправи озадачен поглед. Ето защо бил тук. Не за да ѝ посвири, а да я накара да пее. Отново почувства слузта и тежестта в гърдите си. Той не бе певец. Нямаше как да знае. Ако пианото му бе разстроено, ако струната на цигулката му се бе скъсала, щеше да повика майстор, да поправи нещото сам или да си купи нов инструмент. Ако имаше някакъв проблем с ръцете, то той би бил видим и за него щеше да се погрижи някой добър доктор. При певците нещата не стояха така. В нея имаше тумор, който засега не растеше, но все пак беше там. Отказа му. Възпротиви се и немощно, и категорично. Волята ѝ я бе напуснала заедно с песента. Нямаше да понесе той да чуе как гласът ѝ се мъчи и лъкатуши като количката на просяк, пълна с парцали и тенекии. Не можеше да му го причини и не желаше да унижава себе си пред него.
– За такъв глупак ли ме мислите? – поклати глава той. – Нима си мислите, че ушите ми не помнят каква бяхте?
Бяхте. Каква бяхте.
– Човек не може, не трябва да се поддава на изкушението да остане в миналото – продължи той. – Човек трябва винаги да се движи напред, да бъде невероятно храбър и добър. Да тръгнете по другия път, е немислимо. Не ви отива. Вие не сте страхливка. Вие не се отчайвате.
– Ах – прошепна тя, като се засмя фалшиво. – Но въпреки всичко е така, синьор. Така е в моята професия. Бъркате ме с някой друг. Вероятно с някоя от героините ми.
Той се изправи. Движението му бе като на момче, пренебрегвано от съучениците поради слабостта си, което се опитва да изиграе ролята на героя.
– Не ви бъркам с друга. Искам да се завърнете сред нас.
Тя се втренчи в него, а гърлото ѝ бе стегнато като навит камшик.
– Синьор Моцарт – прошепна тя, – по-добре намерете място в сърцето си за някое друго сопрано. С това само си губите времето. По-добре композирайте, отколкото да молите скъсаната струна да стане отново цяла. Дори Господ не трябва да изисква подобно нещо от бедната скъсана струна.