Тази реч бе най-дългата, която бе поизнасяла от доста време насам и прозвуча толкова тихо, че Моцарт трябваше да се наведе към нея, за да я чуе. Усмихна му се тъжно и започна да си играе с един от пискюлите на халата си.
– Възприемам ви по най-различни начини – отговори той, – но не и като бедна малка струна.
– Е, това си е ваше право – заяви Ана.
Моцарт отчаяно погледна пианото и изсвири няколко такта от една бавна мелодия. В тях се усещаше сладкият, тъжен копнеж на зимната зора, издигаща се бавно в усилието си да победи дълго задържалия се мрак.
– Това е чудесно пиано – каза той. – Моето също е добро, но по различен начин. Колко съм щастлив, че мога да сменям инструментите си.
– Така е – отговори Ана, като се усмихна, че той я е разбрал. Тя никога не би могла да има друг глас, както не би могла да има и друг живот. Погледът му бе сърдечен, а веждите му се губеха в ярката светлина. Кожата му притежаваше блясъка на вътрешността на мидена черупка. Вратът и гърбът му бяха изправени. Беше си свалил палтото и седеше по обикновена жилетка и свободно падащи ръкави, а макар раменете му да бяха тесни, те, както и ръцете му бяха силни от безбройните часове упражнения.
Тя често бе виждала една негова по-особена усмивка. Насочена навътре, едва забележима на устните му, уверена и спокойна, вероятно несъзнателна, отражение на някакво тайно чувство. Точно тази усмивка съзря и сега, когато я гледаше толкова нежно и тъжно.
– Искате ли да си тръгна? – попита я той.
Тя поклати глава.
Той се изправи, поглеждайки към нея, и прекоси стаята. Разгледа порцелановата овчарка, после и цветята. Разтърси рамене и китки, за да отърси от тях умората от свиренето. Стъпалата му бяха тесни и сочеха леко навътре. Ръкавите на ризата докосваха кокалчетата на пръстите му. Раздвижи пръсти и разпери широко ръце.
– Как можете да живеете така? Как издържате? Как можете да си го причинявате, след като сте толкова млада и красива, и има за какво да живеете, какво да направите и изпеете? Трябваше да дойда при вас, когато се омъжихте за онази свиня. Голям съм глупак, че не го сторих.
– Опитахте се – каза тя. – Вие единствен се опитахте.
Той поклати глава, обзет от силна възбуда, и изрече бързо:
– Не вярвам, че не можете да пеете. Дори за секунда не го вярвам. След като можете да говорите, значи можете и да пеете.
Не трябваше да слиза. Не трябваше да му позволи да я подмами така.
– Знам какво е да загубиш дете – продължи той. – Знам какво е за една жена да износи дете. – Коленичи пред нея. Очите му бяха толкова ясни. – Пейте за мен, Ана – промърмори той, – и ще целуна ръцете ви сто хиляди пъти.
Тя поклати глава и промълви:
– Не.
Моцарт вдигна ръката ѝ и целуна дланта ѝ.
Дъхът ѝ спря. Слънцето сияеше в стаята. Той се подпря на шезлонга и погали страната ѝ. Пресегна се над скута ѝ, взе и другата ѝ ръка и целуна и нея. След това придърпа лицето ѝ и я целуна по устните. Косата ѝ покри и двамата.
– Ето – бързо произнесе той, докато я изучаваше с грижовен поглед, – това са първите три. Трябва да го направите, мадмоазел. Дадох ви начална скорост.
Тя отново отказа. Не можеше. Не можеше дори да говори. След малко Моцарт се изправи и Ана си помисли, че ще си тръгне, и се приготви да остане със самотата си. Той обаче отиде до пианото и свири, без да спре, още половин час, докато Стивън се прибра. Свиреше така, сякаш му бе дала всичко, което е желал. Свиреше толкова добре, колкото не го бе чувала досега. Толкова добре, че да мислиш за нещо друго бе невъзможно. Пръстите му целуваха клавишите. Ръцете ѝ лежаха като попарени в скута, точно там, където ги бе оставил.
Етер
Месмер реши процедурата на Ана да се проведе в музикалната стая. Тя бе негов частен клиент. Императорът бе заплатил всичко. Месмер бе донесъл със себе си малко копие на своята baquet, намагнетизирана дъбова вана, с която провеждаше груповото си лечение. Тя бе с размерите на малка масичка, кръгла, плътно покрита с капак, украсен с масонски символи. Капакът бе обрамчен от няколко оформени като куки пръчки от ковано желязо, които приличаха на краката на паяк. Месмер обясни на Ана, че краищата на тези куки са поставени в стъклени бутилки вътре във ваната, чието дъно е покрито с натрошено стъкло, сяра и железни стружки. Самата вана беше напълнена до ръба с намагнетизирана вода. Носеха я двама души. От едната страна на baquet-а стоеше стъклената хармоника на доктора, музикален инструмент, изработен от стъклени тръбички. Когато асистентът му я завъртеше с нещо като манивела и когато я докоснеше с влажни пръсти или плат, тя издаваше високи, кухи звуци. Това бе музиката, на която лекуваше доктор Франц Месмер.