– Тя добре ли е? – попита тревожно Лидия.
– Идеално, мадам! – извика Месмер с натежал от усилията и емоциите глас. Държеше Ана здраво, топлеше я с тялото си, нежно шепнеше в ухото ѝ, като премахваше блокажите, мъртвилото и пустотата в нея, масажираше я, докато тя ридаеше, треперейки. Сложиха я да легне, след което тя заспа като пеленаче.
Червеният пояс
Както всяка сутрин, Лидия тихо влезе в спалнята на Ана, за да разтвори завесите и да провери дали не се нуждае от нещо. От известно време не стоеше при нея през нощта. Господарката ѝ вече не беше онова пърхащо мило създание, което изгаряше от копнеж по тайните целувки на Франческо Бенучи. Страните ѝ бяха хлътнали, погледът ѝ бе замислен и вглъбен. Кожата ѝ имаше цвят на восък, в пълен контраст с розовината от миналото. Лидия се опасяваше, че докторите ѝ бяха източили кръвта до последната капка. Беше толкова отслабнала, колкото преди бе силна и закръглена. Лидия я предупреди, че няма да има никакви танци или езда, преди да закрепне наново, но Ана само въздъхна апатично и отговори, че това няма никакво значение. Отказа дори да види майка си.
Лидия бе ням свидетел на срещата на Ана с Моцарт онзи следобед. Бе чула музиката и шепота иззад стената, след което видя как след това Ана се бе върнала в стаята си. Всичко протече по плана на Стивън да примами сестра си извън леглото. Моцарт обаче, който изглеждаше разтърсен от случката, заяви, че не бил сигурен дали е постигнал нещо. Повече не се появи. Знаменитото лечение на доктор Месмер беше вчера, но никой не знаеше дали има полза от него, или не. Всички настояваха пред Лидия да използва влиянието си над Ана, за да я накара да започне да се храни, да се движи и да се смее, но идеите на Лидия бяха започнали да се изчерпват. Госпожа Стораче от своя страна казваше, че след като дъщеря ѝ не иска да я вижда, тя също нямала желание да ѝ се натрапва. Прекарваше часове в стаята си, отдадена на молитви като някоя монахиня или разкаял се грешник. Лидия отбеляза, че вече не била толкова строга и остра както преди. Колкото и парадоксално да беше, тя смяташе, че малко острота би била от полза в този момент. Само ако можеха да потопят Ана пак в студената вода. Само ако можеха да я насилят да хапне малко. Според Лидия Ана се нуждаеше именно от тези неща. Само не от заключената спалня с всички черни мисли, с които тя лежеше там ден след ден.
Когато отвори вратата на спалнята тази сутрин, Лидия остана изненадана, като видя, че вътре вече е светло. Завесите бяха дръпнати. В леглото не лежеше никой, покривката му бе небрежно метната отгоре, а единият край се влачеше по земята.
Ана седеше пред прозореца в доста изправена поза, облечена в бяла сутрешна рокля, като връзките на гърба не бяха завързани, а на кръста си бе увила червен пояс. Ръцете ѝ лежаха в скута, нежните ѝ крака бяха боси, качени на тапицирано с кадифе столче. Когато се извърна към Лидия, погледът ѝ бе ясен и спокоен.
– Толкова съм отслабнала – тихо отбеляза тя. – Роклята не ми става. Ще ми донесеш ли малко топла каша с мед, стафиди, масло и сметана? И едно малко кафе с шоколад, добра ми Лидия.
И макар да гледаше към Лидия с добродушно и спокойно изражение, зад него прозираше сянка на гордост, сякаш бе успяла да направи някакъв страхотен номер. За момент Лидия остана на място със зяпнала уста, след което се извърна и се втурна надолу по стълбите.
Ана бе на крак от призори. Беше се събудила и бе изпитала желание да разтвори завесите преди Лидия. Беше успяла да го направи... едно... две... три... четири... пет... шест... и се бе задъхала съвсем леко. Всеки друг би извършил това елементарно действие без никакви проблеми. Остана да гледа как небето просветлява и хората се запътват по улицата всеки към делата и забавленията си. След това ѝ се стори наложително да се облече, макар че не бе свикнала да го прави сама. Отвори вратичките на гардероба и си избра една подходяща според нея рокля, една от онези свободни модерни рокли, които имаха само леки поли и нищо твърдо или тежко в горната си част. Много усърдно си облече чиста долна риза, а отгоре и роклята. Тъй като не можеше сама да завърже връзките, тя се препаса през кръста с един червен пояс. Обуването на чорапите беше извън възможностите ѝ – страхуваше се да не ги разкъса. Смееше се на собствената си слабост, на това колко непохватна и боязлива е станала. Дори самият акт на обличането ѝ се стори толкова смел, че започна да се страхува някой да не влезе и да я сгълчи, преди да е готова. Среса косата си и я фиксира с фуркети в нещо като кок, изми лицето си в мивката и точно сядаше пред прозореца, задъхана от изтощение, когато Лидия влезе. Изражението на лицето ѝ си струваше всичките усилия на света.