Надяваше се Стивън да я обича толкова силно, колкото тя възнамеряваше да го обича. Беше заминал, когато Ана бе на десет. Спомняше си как играеха заедно, колко бе весел и търпелив. Помнеше как той по цял ден се упражняваше с цигулката и клавесина си зад затворената врата, но когато се опитваше да си спомни лицето му, не успяваше. Имаха само един негов малък портрет, който госпожа Стораче бе нарисувала преди заминаването му. Според нея приликата не била малка, макар че не би могла да се нарече и сериозна.
Пристигнаха в неаполското пристанище. Несгодите от дългото пътешествие отшумяха. Бащата на Ана не спираше да се усмихва. Спомнял си всичко, каза той, дори и след двадесет години. Госпожа Стораче се протегна и усети как животът се завръща в крайниците ѝ. Ана не можеше да повярва. Бяха пристигнали. Вече бяха там и никъде другаде. Това бе свят, различен от Англия, и те бяха в него.
Отседнаха при по-големия брат на господин Стораче, който беше търговец. Стивън живееше в консерваторията. След като се измиха и нахраниха, те му изпратиха вест, че са пристигнали. Всички бяха нервни. При най-слабия шум отвън господин Стораче подскачаше и се втурваше към прозореца. Лицето на госпожа Стораче бе пребледняло, а очите ѝ блестяха.
– Страхувам се, че няма да разпозная собствения си син – каза тя на девера си, оставяйки съпруга си да превежда. Въпреки че говореше малко италиански, тя отказваше да го ползва, срамувайки се от грешките си. – Страхувам се, че той няма да ме познае. – Деверът ѝ измърмори под носа си някакви съчувствени думи. Господин Стораче отново скочи към прозореца.
На Ана изобщо не ѝ се седеше. Бе хапнала едва-едва. Искаше ѝ се да изтича до консерваторията. Внезапно на вратата се появи Стивън, брат ѝ.
Последва момент на колебание. Той стоеше на прага, облечен в униформа на Консерваторията „Сент Онофрио“ – бяла туника и черен пояс, къдравата му коса стигаше до раменете, а очите му блестяха неспокойно. Това бе седемнадесетгодишно момче, което не бяха виждали от пет години. После всички се струпаха връз него, смеейки се и плачейки, притискаха го в прегръдките си до задушаване, като се кълняха, че или никога нямало да го разпознаят, или че биха го разпознали навсякъде, защото бил все така красив и гласът му бил със същия тембър, че бил все така строен и разсъдлив млад мъж с хубави черти, с очите на сестра си и средния ръст на баща си.
Произнесоха името му поне сто пъти: „Стивън, Стивън“, усмихваха се и го гледаха в лицето, докосваха го, за да се убедят, че наистина е там. Струваше им се, че сънуват. Същото чувстваше и той. Всичко бе като някаква магия.
– Ана – каза той. – Помниш ли ме?
Тя не можеше да се отлепи от него. Плачеше на висок глас и се смееше в същото време. Дори се разхълца.
– Стивън! – повтаряше тя. – Стивън... – а той я целуваше по бузите и я уверяваше, че би я познал навсякъде по света.
По-късно си изнесоха концерт един на друг. Първо Стивън посвири на цигулката си, демонстрирайки уверена гордост от майсторството си, за да могат всички да му се възхитят. Какви тонове! Какви ноти! Инструментът проговори в ръцете му с човешки глас. Поглъщаха го с очи – челото му, слабите му елегантни ръце. Стивън не се перчеше. Беше тих и стеснителен. Удивително бе, че изобщо е заминал, а още повече че се беше справил. Притежаваше умения и изящество. Намеренията на Ана се осъществиха – обичаше брат си истински.
– А сега ти трябва да попееш – каза ѝ той и тя с охота откликна на желанието му. Чичо ѝ беше настроил клавесина си, макар да твърдеше, че бил малко по-добър от борините за разпалване на огъня, и тя запя, акомпанирайки си. Възторженият Стивън заяви, че в Неапол няма по-добро сопрано от нея. Настроението на всички се подобри. Господин и госпожа Стораче се усмихнаха и за момент не се мразеха. Братът на господин Стораче усети, че разбира какво означава да имаш деца. Стивън сякаш порасна малко по-висок. А Ана, заобиколена от всички, които обичаше, се опита да отвори очите и ушите си, за да запечата в съзнанието си този момент, в който цялото ѝ семейство е заедно и е изпълнено с щастие. Обичаше баща си с неговото бръщолевене, несполучливите му игри на думи и тромава походка. Обичаше непознатия си чичо. Обичаше майка си с всичките ѝ нервни изблици и суровост. Обичаше брат си, който приличаше на нея в лице, но не и по характер, който живееше в някои от спомените ѝ, но отсъстваше от други. Той никога не бе срещал Рауцини. Цялата тази част от живота ѝ, а и други, той нямаше как да знае, както и тя не знаеше много за неговия. Той обаче бе нейният брат и ничий друг.