Вчера беше срещата ѝ с Месмер. Всички щяха да си помислят, че той я е излекувал. Преди да се събуди тази сутрин и да реши да разтвори завесите, бе сънувала музика – приятен, успокояващ сън, чиито подробности не помнеше, макар мотивите на една мелодия да се бяха стрелнали през съзнанието ѝ и оставили там неясни следи като от дим. Бе преминала през миг на удивление, на чиста и неподправена надежда, че тази музика може да е част от живота ѝ. В този момент, спомняйки си за съня, тя осъзна, сякаш се погледна отдалечe, че това, което прави, не е каквото иска да прави.
Струваше ѝ се, че никога през живота си не е била толкова гладна. Когато Лидия се появи с кашата и кафето, Ана едва не се разплака, но не искаше момичето да си помисли, че е тъжна. Взе купичката в скута си, а топлината се разпростря по краката ѝ и ароматната пара обгърна лицето ѝ. Купичката бе от бял порцелан. Ръката ѝ трепереше, докато поднасяше първата лъжица към устата си. Кашата ухаеше на овесено зърно, сметана и черни стафиди, а плътните медени нишки напомняха за слънце, пчели и цветя. Когато сложи лъжицата в устата си, сякаш нямаше нищо по-прекрасно – толкова сладко и засищащо, че тя почувства как разумът ѝ се връща към живот и се вълнува, как дращенето в гърлото ѝ затихва, а стомахът ѝ изпраща сигнали на благодарност. А кафето... Ах, кафето! Това бе същински нектар на боговете, горчиво и горещо, събуждащо желанието за живот, заспало дълбоко в нея.
– Ще ми помогнеш ли с роклята? – попита тя Лидия. – Брат ми вкъщи ли е? Дали ще пожелае да се разходи с мен извън града? Иска ми се да подишам малко чист въздух. Може би ще съм в състояние да повървя малко, ако ме държи за ръката.
Лидия, останала безмълвна, за да не развали магията, отговори, че всичко това може да се уреди, и изхвърча навън, за да съобщи новините на всички, които чакаха в коридора.
Небето беше мъгливосиньо, сякаш застлано с тюл, а великолепните високи дървета се къпеха в слънчева светлина, листата им сияеха, а някои бяха отрупани с цвят. Не бе излизала от доста време. Извърташе лице към всеки проблясък или нов аромат, към полъха на вятъра, животинско движение или човешки вик. Стивън даваше всичко от себе си, като се държеше, все едно е потънал в мисли художник, преструвайки се, че всичко това е съвсем нормално.
Беше му предложила да вземе скицника и акварелите си. Когато попаднаха на подходящо място на речния бряг, те се настаниха там, той започна да нахвърля скица на Дунава и въпреки протестите на Ана включи и нея, облегната на изтънялата си ръка, с червения пояс, окъпана в пролетната светлина, отправила поглед към великата река с нейните малки и големи лодки, с хората, със стрелкащите се птици и рибите, кълвящи на въдиците. Сламената ѝ шапка лежеше захвърлена наблизо на земята. Лидия не бе оправила косата ѝ. Кокът бе клюмнал настрани и заплашваше да се разплете, а на врата се бяха спуснали едва-две къдрици.
– Стивън – започна тя, а по гласа ѝ си личеше, че бе отвикнала да говори. Беше неуверен, но си бе нейният. – Ако не пропея отново, ще ме намразиш ли?
Той остави настрани четката си и се замисли.
– Да – отговори след секунда. – Мисля, че да. Ще те прогоня. Повече няма да си ми сестра.
Ана се наклони към него и му се усмихна.
– Недей! – извика тя. – Трябва да ми обещаеш. От все сърце.
Той докосна ръката ѝ.
– Скъпа моя Ана. Обичам те независимо от всичко.
– Въпреки че провалих операта ти?
– Не си провалила операта ми.
– Така е.
– Грешиш – поклати глава той. – Не си направила нищо лошо.
– Ах! – възкликна тя и гласът ѝ прозвуча почти като музика. След това легна по гръб на земята, за да не заплаче. – Не ти вярвам. Погледни небето. Погледни листата на дърветата.
– Недей да лягаш. Още не съм свършил – каза той.
– Уморена съм. А и виж небето – посочи тя. – Какъв простор. Нищо не е толкова голямо, колкото небето.
– Седни – засмя се той. – Погледни пак към реката. Още не съм свършил.
– Реката също е голяма. Виж как тече ли тече – изрече тя, изправяйки се. Избърса страните си, а косата ѝ се разпиля.
– Може ли да видя? – попита малко по-късно Ана и Стивън ѝ показа картината. Тя я заразглежда, отметнала коса назад. – Ето ме и мен – прошепна и прокара пръст по листа. – Колко си добър! Само си помисли. Тук можеше да има нарисувано и едно бебе. – Когато той не отговори, тя повдигна поглед към него и се усмихна тъжно. – Иска ми се да нарисуваш и бебето. Така ще имам нещо, което да ми напомня за нея. Ти видя ли я изобщо? Преди да умре? Така и не повярвах, че е съществувала. Може и да не е била истинска. В такъв случай обаче не знам защо ми е толкова тъжно.