– Не тъгувай повече – отговори импулсивно Стивън. – Бебето в е рая и не би искало да си тъжна.
Ана се усмихна отново и отправи взор напред.
– Не – каза тя, – ще съм тъжна. Всичко, което направих, беше погрешно. Всичко до този момент. И дори и сега съм тъжна и се страхувам, че занапред също няма да правя нещата както трябва. Не мислех за нея, Стивън. Опитвах се да се убедя, че я няма и че никога няма да я има. А сега ще мисля за нея, докато съм жива. На колко годинки е щяла да стане, как е щяла да изглежда, дали би ѝ харесало да я уча да пее. – Замълча задълго и после добави: – Мисля си, че щеше да е добра певица.
– Така е – отговори той.
Ана отново се усмихна и сведе поглед.
– Не мисля, че мама искаше това бебе да оживее. Струва ми се, че и аз не исках. Дълбоко в сърцето си. Дълбоко, дълбоко в сърцето си. В такъв случай обаче сега би трябвало да съм доволна, а не тъжна. – Тя обърна към него бледото си, изпито лице и облака тъмна коса. – Според теб ние ли я убихме? С желанията си?
– Не – категорично заяви той. – Не смятам, че сте пожелавали такова нещо.
– Е, разбира се, че ще кажеш така – промълви Ана и погледна към картината. – Не би казал обратното.
– Тя е в рая – безпомощно повтори той.
– Малко бебе самљ в рая? – поклати глава тя. – Кой ще се грижи за нея? – Върна му картината. – Ти не вярваш в рая, нито пък аз.
– Така е – объркано призна той.
Тя отново легна на земята.
– Нито в ада.
– Нито в ада – повтори Стивън.
– Е, това поне е малко утешение – засмя се тя. – Не съм говорила толкова много от месеци. Остави ме малко да полежа тук и после ще се приберем.
Фа
Постоянно си повтаряше: няма значение, че не пее. Важното бе, че е жива и се справя доколкото може. След това обаче се почувства достатъчно силна и реши, че би могла да опита. Наложи се да се убеждава с всички сили, за да не се тревожи прекалено, нито да възлага големи надежди. Най-добре беше да няма никакви очаквания.
Стоеше сама и си представяше, че с нея е Рауцини. Представи си походката му, специфичния глас и блестящите пръстени. Мърмореше под носа си типичните за него фрази и съвети. Гледаше се в огледалото през неговите очи – как държи главата и тялото си, как поема въздух. Помнеше всички упражнения по дишане така, както помнеше името си, но ѝ се струваше, че ги изпълнява за пръв път. Дни наред не правеше нищо друго, освен да диша. След това реши, че е дошло времето да пее.
Избра фа – нито прекалено високо, нито прекалено ниско. Когато натисна клавиша, макар да знаеше как звучи фа, както и до, и си, и ла, го почувства с цялото си тяло. Струваше ѝ се, че всеки в къщата, всеки в града го е чул. Трябваше да изчака малко, за да се уталожи паниката ѝ. Пое дълбоко въздух, отново чукна фа и го изтананика. Устните ѝ останаха сключени, но гърлото ѝ бе отворено и въздухът преминаваше през него. Това фа прозвуча вътре в нея. Пое отново въздух и без да се замисли, изпя Аа, както я бе учил Рауцини, с лека градация на силата – от тихо до силно и обратно до тихо. Гласът ѝ бе чист и силен. Никога не я бе напускал. Тя се обля в сълзи и се строполи на земята. Сякаш тежък камък падна от сърцето ѝ.
Отначало пееше само по десет минути, след това по двадесет, после по тридесет. Пееше по методите на Рауцини – строго подредена последователност от гами, арпежи, стакато и упражнения за гласните. Беше строга със себе си. Преструваше се, че никой не я слуша, макар че всички слушаха. Нека слушат.
От време на време си спомняше за целувката на Моцарт като малко дете, което има чуплива играчка с нея не трябва да се играе нито много често, нито много грубо, иначе боята ще се излющи или козината ще се проскубе. Ако не мислеше прекалено за нея, споменът нямаше да остарее и да загуби блясъка си. Нямаше да се замечтава, както правеше с Бенучи, докато всичко започваше да изглежда неясно и объркано. Нямаше да позволи на мечтите си да я отведат към бъдеще на надежди или терзания. Всичко, което си позволяваше, беше да си спомня, когато бе сама и на спокойствие, след което бързо слагаше спомена настрани. Как бе свирил за нея и как я бе целунал, когато бе най-зле. Целуна я, сякаш не можеше да не го направи, сякаш бе по-силно от него – бе придърпал лицето ѝ с двете си ръце. Когато си помислеше за целувката, в спомена ѝ изглеждаше, сякаш и двамата са еднакво изненадани, но нито един от тях не искаше това да свършва. Беше го усетила по тялото му – изненадата, удоволствието, очакването. Не беше така в онзи момент в градината. В сравнение със сега онова беше детска закачка. Сега бе и странно, и шокиращо. Наистина не беше искала да свършва. Беше почувствала, че се топи.