Не трябваше обаче да мисли прекалено много за тази целувка, иначе нямаше да може да се държи нормално следващия път, когато го види. Трябваше да скрие мечтите си.
За възстановяването на Офелия
– Скъпа моя – каза Салиери на Ана. – Сърцето ми ликува да ви видя в такова здраве. Не мога да ви опиша колко голямо беше нашето притеснение. – Ъгълчетата на устата му се повдигнаха във вежлива усмивка, след което се отпуснаха отново.
– Мадам – промърмори Лоренцо да Понте, стискайки ръцете на Ана.
– Абате – топло го поздрави Ана. – Благодаря ви за поезията.
– Човек не изпитва трудности да твори – каза той, като наведе приятелски глава към нейната, – когато е за съкровище като вас. Толкова ми липсвахте, скъпа моя. Уплашихте всички.
Дворцовият поет, венецианецът Да Понте, беше по рождение евреин и имаше друго име, но за целите на подходящото покровителство, се бе покръстил като дете. След това, колкото и странно да беше, бе тръгнал по пътя на духовенството и бе ръкоположен като свещеник. Затова бе известен като „Абатът“, което бе доста иронично, защото той обичаше повече грубиянската поезия, отколкото Светото писание, а пък и бе почитател на хазарта, издържаше любовници, забъркваше се в любовни истории със съпругите на своите покровители. Накратко, беше по-подходящ за театралната сцена, отколкото всеки друг на света. Имаше широка брадичка и големи, светли очи. Говореше тихо и несвързано, като леко фъфлеше на венецианския си акцент, а нежността в тона му загатваше за отзивчивост и чувственост и прикриваше острия му ум.
Да Понте бе написал либретото за една нова соло кантата специално за Ана – „За възстановяването на Офелия“, която тя трябваше да изпълни, за да отпразнува оздравяването си и да отбележи началото на сезона на Държавния театър. Автори на музиката бяха Салиери, Моцарт и Стивън. Да Понте бе наименувал кантатата не на героинята от „Хамлет“, а на тази от новата хумористична опера на Салиери „Пещерата на Трофонио“, която щеше да бъде поставена в Държавния театър през октомври. И все пак името „Офелия“ не можеше да не напомня за трагедията, но дори и така, още преди да прочете текста, Ана осъзна гениалността на Да Понте. Наистина тя сякаш бе полудяла и се бе удавила, а след това възкръснала за нов живот.
– Къде е Моцарт? – попита настойчиво Салиери. – Ще дойде ли? Този човек винаги закъснява. Тъкмо си помислиш, че си го хванал, и той се изплъзва.
– Казах му да дойде – отговори Стивън. – Може да е запомнил погрешен ден.
– Ще дойде – каза Ана. – Още няма два часá.
Не бе пяла за никого, откакто бе загубила гласа си. Стивън я бе чувал през стените, но другите не знаеха какво да очакват. Тя си представи, че се проваля. Представи си как всички ще бъдат разочаровани. В себе си усещаше стоманата на Рауцини. Имаше доверие на техниката си. Беше се упражнявала. Гласът ѝ се бе завърнал и ѝ се подчиняваше. Гласът не зависи от магьосничества и чародейства. Ако няма трайно увреждане, умението и красотата идваха с упражненията, също както бе при танцьорите или ездачите. Все пак се страхуваше отново да се изправи на сцената, където това се бе случило. Там щеше да види и Бенучи.
– Къде е? – отново се обади Салиери. – Знае, че не мога да остана след три часá. Ще трябва да пееш без него. Така или иначе, това е само формалност. Всички сме наясно, че ще си великолепна.
Разбира се, той не го знаеше и нямаше как да го знае, преди да я е чул. Странно бе онова, което някога бе почувствала – че ако не може да пее, няма да може и да живее. Че това бе тя. Тази формалност, това, да застане до пианото пред няколко усмихнати господа и да се надява да им се хареса. Но очевидно можеше да живее. Бе живяла и когато е била дете. Когато се бе събудила онази пролетна сутрин и разтваряйки завесите, се беше вгледала през дебелите прозорци в началото на деня, когато бе облякла роклята си, вдигнала бе косата си... и тогава бе живяла. Беше погледнала към лицето си в огледалото и бе прошепнала „Не ти се налага“, и бе изпитала особена обич към онова тъмнооко момиче, което вече не беше сопрано, а едно нищо, но по някакъв начин все още бе живо.
А сега бе есен.