– Трябва да решим кой ще бъде на пианото по време на концерта – каза Салиери. – Няма как да съм аз, защото вече не свиря и съм загубил форма. Сякаш съм с десет палеца.
– Разбира се, че Моцарт трябва да свири – каза Стивън в същия момент, в който Ана произнесе:
– Мислех си, че Стивън ще свири.
– Е, аз няма да съм, Моцарт го няма, така че оставаш ти, Стораче. Освен ако не искаш да наемеш някого, но вече е прекалено късно за това.
– Сестра ми предпочита да пее с Моцарт – каза Стивън, като гледаше към нея.
– Глупости – отговори Ана. – Предпочитам да пея с теб. – Докато го изричаше, усети, че се изчервява. Часовникът показваше двадесет минути след два часá следобед. Да Понте се прозя и отвори една книга.
– Не мога да свиря музиката на Моцарт, а той да е сред публиката – засмя се Стивън. – Ще бъде все едно да рисувам върху някой шедьовър.
– Това е и твоя музика – отбеляза Ана.
– И моя – вметна Салиери. – Не се ли притесняваш да свириш моята музика, докато аз съм в публиката, Стораче?
– Определено, господине, но вие сам казахте, че не искате да свирите, а Моцарт е най-добрият пианист.
– Ти ще свириш – отсече Салиери. – Достатъчно си добър за това. Познавам Моцарт. Той ще добави каквото си иска и никой няма да може да му направи забележка, а след като приключи, няма да позная собствената си творба. В момента, в който я докопа с лапите си, ще промени всичко, само стой и гледай. Няма никакви задръжки. Не мога да понасям да ми се подхилква насреща. Подай му пръст и ще ти захапе цялата ръка.
– В изказването ви няма никакъв смисъл – меко отбеляза Да Понте.
– Два и половина е – отвърна Салиери. – Мина вече половин час.
– Предавам се – каза Стивън и се отправи към пианото.
– Е, добре! – възкликна Ана, за да скрие разочарованието си.
Започнаха с кантатата. Ана веднага забеляза как на Салиери и Да Понте им олеква и се отпускат. Нужни бяха само няколко тона, за да се уверят, че с нея всичко е наред.
Първата ария от кантатата бе на Стивън – лека, очарователна, типично английска. Последната беше на Салиери и бе заимствана умело от „Пещерата на Трофонио“. Втората се открояваше. Беше едновременно и весела, и тъжна. Тъгата съдържаше в себе си радост, а щастието бе обвито от напрежение и безпокойство. Текстът бе мрачен, макар и загатващ надежда. Партията бе болезнено нехармонична, отслабваше и се засилваше, след което отново залиняваше, докато пианото гърмеше тревожно, а накрая идваха четири вика: „Ах! Ах! Ах! Ах!“, и всичко приключваше насред такта. Сцената бе мъчителна, защото пресъздаваше момента, в който гласът на Ана я бе предал, но нали в това се състоеше драмата – да пресъздаде хаоса на битието и да го организира в подредена история. История с начало и край, която се е случила с другиго.
Ана се опита да се държи весело, но бе раздразнителна и я изпълни внезапна досада. Всичко бе толкова скучно и дребнаво. Никой от тях не я слушаше, не и истински. Тя бе очаквала момент на радост, но всичко бе толкова отегчително.
Не бе дошъл. Нямаше да я чуе. Прекалено често се бе наслаждавала на спомена.
Толкова бе погълната от отчаянието си, че когато вратата на стаята се отвори в начало на втората ария, тази на Моцарт, тя предположи, че е Лидия или майка ѝ, или някой друг от прислугата. Стивън, който непрекъснато свиреше алтерациите погрешно и избързваше с темпото, я разсейваше. Ядосваше се, че свири Стивън, а не Моцарт, както и че Стивън ще свири на концерта. Въпреки всичко музиката бе до болка прекрасна. Ана реши, че това е допълнително доказателство колко добра е композицията – че оставаше великолепна дори и когато бе зле изпълнена.
Натрапникът подаде глава през открехнатата врата. Разбира се, че беше Моцарт. Погледна Ана с такова нещастно изражение на извинение, че тя едва не се засмя. Дъските проскърцаха и той се отдръпна, оставяйки вратата открехната. Изглежда, нито Да Понте, нито Салиери бяха забелязали появата му. Да Понте се усмихваше замечтано и шареше с дългите си пръсти по бастунчето си. Салиери се бе вторачил в часовника. Стивън от своя страна не познаваше музиката толкова добре, че да откъсне поглед от партитурата.
В началото на следващия пасаж Ана видя една бяла, заобиколена от надиплени дантели, ръка да се подава иззад високата тъмна врата. За момент тя се поколеба във въздуха като птица насред полет. След това сякаш въздъхна и започна да дирижира. Стивън не я забеляза и продължи да свири в погрешно темпо, което вбеси ръката и тя започна да се гърчи и тресе.
Ана успя някак да продължи да пее, но ѝ беше ужасно трудно, защото едва се сдържаше да не избухне в смях. Ръката се движеше умело и с чувство, макар и да беше едра, сякаш подплатена с мускули и тлъстини. Тя се опита да не гледа към нея, но не можеше да откъсне поглед. Ръката бе толкова изразителна, сякаш танцуваше и подсъзнателно я караше да следва ритъма ѝ.