Втората ария приключи. Ръката се скри зад вратата. Салиери бе нетърпелив и нямаше време за губене, така че веднага продължиха с речитатива, който предхождаше последната ария.
По време на първите две части на последната ария, която бе рондо със стихове и припев, нямаше раздвижване. Ана реши, че си е отишъл, и започна да става немарлива. Така или иначе, арията бе лесна и нямаше значение дали очите ѝ греят от ентусиазъм, стига гласът ѝ да звучеше радостно. Помисли си, че всичко е наред, че трудното е отминало. И тогава, точно по време на последните четири такта, през отворената врата се появиха една след друга четири табели, на които с елегантни огромни букви бе написано:
АЗ
СЪМ
ГОЛЯМ
ГЛУПАК
Смисълът бе ясен: Прости ми, голям съм глупак. Тя избухна в смях, който веднага се опита да прикрие зад престорена кашлица. Табелата с думата глупак панически изчезна зад вратата.
– Добре ли сте? – извика Салиери и скочи на крака.
Моцарт обаче не бе в коридора. Нито бе някъде из къщата. Стивън попита Ана какво търси, кое е било толкова смешно, а тя отговори, че явно ѝ се е счуло нещо и че просто се вълнува защото пее отново, след което го сграбчи и го завъртя в танц из стаята.
Без поражения
За Бенучи бе огромен шок да види Ана за първи път след продължилото месеци неразположение. Беше прекрасна. Никога не я бе виждал толкова прекрасна. Вече не бе малкото момиче със закръглени бузи и лека походка, което бе танцувало с него и в тъмното бе напъхало ръката му под корсажа си. Не бе и момичето, омъжило се за Джон Фишър – момиче, изпаднало в нещо като транс. Винаги е била от хората, което се изплъзват, които сякаш са покрити с люспи и изчезват сред водорасли и искряща вода. Сега обаче, когато го погледнеше, тя го правеше като човек, който знае цената си и си тежи на мястото. Не бе притеснена, нито нервна. Чертите на лицето ѝ бяха малко по-ъгловати. Във вида ѝ имаше някаква строгост. Красивите ѝ пълни устни се бяха стегнали като на майка ѝ. Леко изразените скули и загатнатата слабост правеха очите ѝ да изглеждат по-големи и по-тъмни, а когато отправеше поглед към някого, не го отместваше. Тъй като от него го побиваха тръпки, чувството бе почти неприятно. Макар че се смееше, бе весела и се държеше както преди, този странен и пронизващ поглед, който понякога му хвърляше, тази строгост, я превръщаше в нещо, което преди не е била.
Гласът ѝ обаче бе същият както в Милано. Отново звучеше като на шестнадесет години. Сладката, несравнима Ана. Всички се бяха притеснявали. Джон Фишър се бе държал грубо с нея, бе увредил дишането ѝ, бе потиснал гласа ѝ. Публиката може да не бе забелязала, тъй като Ана Стораче можеше да намери изход от всяка ситуация, но за школувани изпълнители като Бенучи и останалите бе ясно, че в пеенето ѝ след брака имаше голяма разлика. Бяха го почувствали със собствените си гърла. Бяха разменяли тайни погледи на отчаяние. Нощта, в която гласът ѝ беше секнал, ги бе разтърсила толкова силно, сякаш техните собствени гласове се бяха увредили, сякаш мъката и шокът бяха техни собствени. Всички се ужасяваха, че инструментът може да се е увредил необратимо. Това мило момиче, на което никой не бе помогнал. Сякаш я бяха гледали как сама избожда очите си.
Сега обаче тя отново звучеше като шестнадесетгодишна. Рани нямаше. Гласът ѝ откликваше на командите ѝ и звучеше свежо, носеше цялата ѝ предишна сладост, цялата искреност, топлота и откритост. Всичко, което я правеше уникална, се бе завърнало. Когато я чу, от очите му избликнаха горещи сълзи, сякаш отново бе в Милано и се наслаждаваше на уменията ѝ. Този толкова открит и топъл глас, който би разпознал навсякъде, глас, равен на неговия.
След това обаче тя го погледна с остър и бездънен поглед и той осъзна, че не познава тази нова Ана.
Ана с всички сили се стараеше да заблуди самата себе си, че това е просто концерт като всеки друг. Зала, като всяка друга. Когато обаче пристъпи на сцената със Стивън и видя познатата обстановка – столовете, високите прозорци, всичко елегантно и в бяло, виенско до мозъка на костите си, когато вдиша неповторимия аромат на дърво и рози, когато застана на мястото, където преди време бе стояла безкрайно влюбена, където бе триумфирала, където бе изплашена и унижена, в този момент ѝ се искаше някой друг да поеме отговорността. След като се поклониха, Стивън седна зад пианото, а тя се обърна към него и прошепна: