– Не мисля, че съм в състояние да го направя.
Тази вечер той изглеждаше прекрасен и напълно спокоен. Беше се разходил из пазара с Лидия. По-рано бе споменал, че няма да се старае особено, защото не обичаше да си припомня поведението си по време на провала на операта му. Спокойствието му си личеше, сякаш обикаляше наоколо и се радваше на себе си. Повдигна вежда към сестра си и отговори:
– Сега ще разберем. – И започна с въведението.
Ана се опита да не мисли за нищо друго, освен за думите. Чувстваше се, сякаш върви по опънато над земята въже и ако погледне надолу, ще падне. Трябваше да се посвети на всяка дума, да ѝ повярва изцяло, да не мисли за нищо друго, освен за самата дума. Сега не бе самата себе си, а едно момиче, което пее „Щастлива съм“, „Предадена съм“ , „Плаче ми се“. Когато се престори, че губи гласа си в края на втората ария, тя изпита нещо ужасно и въпреки всичко това бе усещането на някой друг, а тя бе обзета от хладната безучастност на Рауцини.
„Няма значение – каза си тя. – Нищо не може да е по-лошо от вече случилото се.“ Но това не я успокои. Винаги можеше да стане по-зле. Когато се бе омъжила за Фишър, изглеждаше, че я е сполетяло най-лошото, но след това дойдоха още по-ужасни неща. Важното обаче беше, че се бе справила с всяко едно от тях. Всяко бе оставяло следа върху нея, това бе сигурно, всяко нещо я беше променяло, но духът ѝ бе все още жив. Можеше да се смее, да се забавлява, да седи под слънчевите лъчи и да бъде себе си. И радостите бяха някак по-истински. Обръщаше им повече внимание, усещаше ги по-дълбоко, знаейки, че могат да изчезнат всеки момент, дори без предупреждение. Същността ѝ оставаше непроменена. Надяваше се никога да не забрави какво е да пееш. Това бе делото на живота ѝ. Освен това ѝ бе даден втори шанс...
Както винаги, сама не можеше да прецени дали се справя добре, или не. Мерило бяха само овациите на публиката – внезапни, оглушителни като гръмотевица, както и триумфът, изписан върху лицето на Стивън. Двамата се поклониха, след което поканиха на сцената и останалите ѝ колеги, които бяха пели по-рано по време на концерта, а тя бе толкова щастлива, толкова облекчена, докато изведнъж един от мъжете на втория балкон стана и изкрещя така, че да го чуят всички:
– Тя уби бебето си! Тя уби бебето си! Убийца! – Тези викове бяха удавени от дюдюканията на останалите, а мъжът набързо изведен от сградата.
Мълчание
След концерта имаше организиран прием, но Ана бе изчезнала. Бенучи слезе и почука на вратата на гримьорната ѝ.
– Влез – каза тя, обръщайки се към него с влажни очи и усмивка, пълна с надежда, и той осъзна, че е чакала другиго.
Затвори вратата.
– Добре ли си?
– Трябваше да се махна – сложи ръка пред устата си тя. – Съжалявам. Не мога да се срещна с тях. Прекалено са добронамерени. Всички се преструвахме толкова усърдно.
– Никой не се интересува от някакъв луд.
Тя се изправи, като държеше ветрилото едва-едва в ръката си.
– Това е ужасно – промълви тя. – Знам какво си мислят за мен. – Гласът ѝ потрепери. Разпространяваха се жестоки памфлети как Ана Стораче е убила бебето си, а отвратителни карикатури я изобразяваха в сексуални пози с императора и с други жени. – И аз ги мразя – каза тя. – Само ако знаеха как се чувствам! Те са мъчителите и убийците!
Обви ръце около себе си и се втренчи напред. Невъзможно бе човек да повярва, че точно преди половин час тя грееше на сцената, отново едно шестнадесетгодишно момиче, несравнимо очарователна, властна, уравновесена. Ана Стораче можеше да взриви залата само с едно движение на ръката си. Разбира се, това беше маска. Бенучи го знаеше по-добре от всеки друг.
– Ана, вярно ли е? – попита той.
– Разбира се, че не. – Тя го погледна невиждащо. – Ах, Франческо.
– Съжалявам – отговори той, но в гласа му прозвуча предизвикателство. Гласът му бе прекалено силен за някои стаи и понякога в него се усещаше предизвикателност, дори когато не го искаше.
Тя го погледна така, сякаш не знаеше какво да каже.
– Не, не е вярно, Франческо – повтори тихо тя.
Той се подпря на вратата. Настъпи дълго мълчание. Тя не помръдваше, нито поглеждаше встрани, сякаш бе олицетворение на неподвижността.
– Мое беше, нали? – попита той.
Ана залитна и затвори очи. В гърлото ѝ сякаш се заби стрела. Гласът ѝ бе тих, но все така перфектен, мелодичен, чист.
– Да – отговори тя.
Бенучи сграбчи вратата и отново я видя в копринената ѝ дреха по време на сватбата ѝ с ирландеца, видя как майка ѝ царствено отказваше да говори с него. Спомни си как казва: Оставаме си приятели. Това е най-важното. Видя я отново и отново да извръща глава и да отговаря: Да. Видя я в същата тази стая преди година – едно по-закръглено, по-сладко, пламенно момиче, което се притискаше към него и го целуваше, и плачеше заради любовта си. Видя и себе си как я обладава с отмъстителна страст и я наранява в желанието си да я накара да замълчи и да ѝ даде онова, което ѝ се струваше, че иска. Видя и себе си – човек, който мисли само за наслади и макар да мрази себе си затова, усеща удоволствието. Видя я в копринената ѝ рокля да се омъжва за ирландеца, видя я отново и отново да извръща глава и да казва: Да. Видя я как се усмихва и пее с него цяла година, как се строполява с големия си корем на сцената, а малоумният ѝ брат врещи около нея. Представи си как ирландецът я е наранявал, а те са се престрували, че нямат представа какво се случва.